Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Точно тогава тялото ми се предаде. Плътният черен дим ме приветства в обятията си.

Сънят.

— Надушвам бензин. Трябва да се махаме — казва Мама.

— Добре ли си? Моля те, кажи ми, че си добре. Отваря се врата.

Стържене на метал по метал.

— Еди?

— Да?

— Другият джип. Идват.

— Измъкни Джак.

— Можеш ли да се движиш? — пита Татко.

— Да… като че ли…

Изщракването на предпазния колан. Звукът, с който коланът се прибира.

— Еди? Идват.

— Трябва да те измъкнем.

— Трябва да ги спреш, или всички ще умрем.

— Господи… къде е пистолетът?

— На пода. До краката ми. Мисля, че ръката ми е счупена. Мисля, че ще… — казва Мама. Шоколадово мляко, в очите ми, по косата ми. Лепкаво.

— Не мога да го намеря. Дръж се, Кейти! Съсредоточи се върху гласа ми.

— Там е. Държах го. Не мога…

Гласът на Мама отслабва. Сънлив глас.

Силен гърмеж.

Много силни гърмежи.

— Идва на себе си — чух да казва далечен глас, все едно бях в тунел и ехото отскачаше от гладките му стени.

— Хлапе? Чуваш ли ме?

Въздухът бе леденостуден.

Поех си дълбоко дъх.

Закашлях се.

Опитах да се пресегна към устата си, но ръцете ми не искаха да помръднат.

— Дишай, хлапе. Още студен въздух.

Нещо забърса очите ми. Влажно.

— Подай ми ножицата. Трябва да махна тази тениска от него. И джинсите също.

Отворих очи колебливо.

— Ха така! Добре дошъл обратно!

Някакъв мъж ме наблюдаваше с леко пресилена усмивка. Извади малко фенерче и го насочи към очите ми. Когато се опитах да ги затворя, той ги задържа със свободната си ръка. Първо дясното, после лявото, след това светлината изчезна.

— Можеш ли да ми кажеш как ти е името?

Бях впил поглед в него и в пухкавите облаци над главата му.

— Хлапе?

— Пип.

— Моля?!

— Джак.

— Просто Джак?

— Джак Тач. Джон Едуард Тач.

— Това си е доста дълго име.

— Всички ми викат Джак.

— Ти си едно откачено копеле, Джак. Можеш ли да ми кажеш кой е президент на Съединените щати?

— Клинтън.

— Браво! Получаваш златна звездичка. — Той се обърна и изкрещя през рамо: — Трябва ми някой да закара това хлапе в болница „Мърси“!

— Още две линейки пристигат! — отвърна някой. — Три минути!

— Крендал — изфъфлих. Устата ми определено си бе взела почивен ден.

— Моля?

— Мъжът, когото се опитах да измъкна…

Лицето на парамедика посърна.

— Съжалявам, хлапе. Не прескочи трапа.

Някой задърпа джинсите ми. Извърнах се и видях как една жена парамедик кълца плата с голяма ножица. Извъртях глава и се огледах.

Бях на средата на Браунсвил Роуд, привързан с каишки за носилка. Отляво бе „Закусвалнята на Крендал“, от която продължаваше да блика гъст черен пушек. Пожарникарите я бяха напъплили като мравки и сновяха насам-натам с маркучите си. Тротоарът бе плувнал във вода.

Обърнах се в противоположната посока към моята жилищна сграда.

— Герди.

Успях да изрека някак си името ѝ и се закашлях отново. Чак сега осъзнах, че върху лицето ми има кислородна маска. Парамедикът я издърпа надолу до брадичката ми.

— Какво?

— Къде е Герди?

— Има ли Герди тук? — изкрещя парамедикът към тълпата, която ни бе заобиколила.

Напред пристъпи възрастна жена с посивяла коса, облечена с рокля на цветя. Ръцете и лицето ѝ бяха покрити със сажди, а подгъвът на роклята ѝ бе обгорял. Тя коленичи до мен.

— Това момичето, което беше с теб, ли е? Видях ви да идвате по тротоара, точно преди… държахте се за ръце. Нея ли имаш предвид?

Кимнах.

Очите ѝ плувнаха в сълзи. Тя се наведе по-близо.

— Съжалявам. Опитах се да я спра, но беше толкова силна… Не можах да я удържа.

— Да я удържите… какво…

— Тя хукна след теб. Последва те в пламъците.

Всяко мускулче в тялото ми се стегна. Опитах се да скоча от носилката, но каишките около китките, глезените и врата ме възпряха.

— Опа, приятелче… — Парамедикът ме бутна надолу със силната си ръка.

— Пуснете ме веднага! — Задърпах се яростно назад-напред. — Герди!

Извърнах глава към паркираните коли. Между волвото и сентрата, където я бях оставил, имаше насъбрали се хора. Тя обаче не беше сред тях. Не я виждах.

— Герди!

Погледнах отново към закусвалнята, към черния дим, бълващ от строшената витрина. Пожарникарите продължаваха да влизат вътре, дърпайки след себе си тежките маркучи.

— Тя не е там! Не би влязла вътре!

Каишката около дясната ми ръка се скъса. Пресегнах се и задърпах каишката около лявата.

Жената с обгорялата рокля на цветя се отдръпна просълзена.