Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Поемам го — каза Фаустино. — Ти следи момчето.

— Разбрано — отвърна Фогел, докато слизаше от колата, загледана в мрачните облаци, които се скупчваха над тях.

Оказа се, че Уили все пак е намерил бутилката „Капитан Морган“ в най-горното чекмедже на скрина ми. Не беше скрита или нещо подобно, просто си седеше сред купчина стари комикси, дребни монети, различни училищни проекти, наполовина пълна кутия с презервативи и няколко рисунки, недостатъчно добри за показване, но и не чак толкова лоши, че да са за изхвърляне.

Искам да ме разберете правилно. Алкохолът не ми беше необходим . Нито сега, нито тогава. Не съм и никога не съм бил алкохолик. Срещал съм мнозина през живота си — алкохолизмът е ужасна болест, която далеч надхвърля нуждата да притъпиш едно-две чувства. Алкохолизмът се загнездва в клетките на човек и заживява там като гладно животно, което крещи да бъде нахранено. Може би това настъпва по-късно, но онова, което тогава изпитвах, не беше такова . Поне така мисля. Само исках да забравя. Исках да се почувствам така, сякаш последната година не я бе имало. Исках да се върна назад във времето, когато не можех да изредя по памет лекарствата, които се използват за лечение на остра миелоидна левкемия. Липсваше ми безкрайното оплакване на Леля Джо, липсваше ми топлината от ръката на Герди, липсваше ми жегата в кухнята на Крендал и купчината мазни чинии след вечерната навалица.

Последната една година от живота ми беше кошмар, от който исках да се събудя. Но тъй като не можех, се опитах да го забравя. Алкохолът ми позволяваше, дори да беше само за кратко. Предполагам, че ако бях намерил остатъците от обезболяващите на Леля Джо след пожара, след като излязох от болницата, ако ги бях открил и бях опитал от тях, а не онази бутилка „Джеймисън“, може би щях да се пристрастя към хапчета, а не към алкохол. Със сигурност обаче щях да намеря нещо . Трябваше ми нещо . Ако не бях открил начин да се измъквам от задушаващите обятия на болката, сигурно щях да нагълтам една шепа от хапчетата на Леля Джо и да сложа за постоянно край на ужасяващата серия събития около мен. Тъпо е да казвам, че алкохолът ме е спасил, но стана точно това. Алкохолът ме спаси от самия мен.

Първите няколко дни след последното питие бяха трудни.

Треморите идваха и си отиваха, съюзявайки се с треската, изпотяването и пресъхналата уста. Не задържах никаква храна (не че исках да ям). Тялото ми изхвърляше всичко. Напъвах се, докато гърлото ме заболяваше. Не можех да спя като хората, а когато най-сетне се унасях, се събуждах постоянно от паник-атаки. Сърцето ми се насилваше като автомобил на грешна предавка, опитващ се да изкачи стръмен хълм. Това отмина след няколко дни, но ако питате мен, все едно бяха месеци. Времето бе доста разтегливо понятие тогава.

Уили беше до мен постоянно. Матео му се обажда няколко пъти. Не съм сигурен за какво точно са си говорили, но първата нощ Уили се върна с обемист куфар. Казах му да вземе стаята на Леля Джо, но той предпочете дивана. Настаняването на онова място очевидно беше табу дори и за него.

Когато го молех за питие, ми даваше сок от боровинки. Пиех толкова много боровинков сок, че урината ми стана червена. По принцип би следвало да се разтревожа, но болките из цялото ми тяло бяха толкова силни, та мисля, че бих приветствал смъртта с отворени обятия. А червената пикня определено бе стъпка в правилната посока.

На третия ден треморът спря. Разказах на Уили за парите от застраховката и за фонда. Обясних му с подробности онова, което Матео ми бе казал. За издръжката ми, за изискването да вляза в колеж, за „попечителя“ ми на половин работен ден в отсрещния апартамент, за заплатата му под формата на пазаруване и от време на време някоя книга.

Разказвах му и за годините, през които не се бяхме виждали. За разходките ми до гробището — за всяка, последвала пропадналата ни среща, приключила с разбитото ми колело. Малкото, което знаех за Дънк. За посещението ми в къщата на Стела миналата година, за малката стаичка в мазето, за Реймънд Висконти и как го бяха открили на следващия ден на същата уличка срещу „Закусвалнята на Крендал“, където намериха и трупа на Анди Олин Флак преди години.

Разказах му всичко.

И Уили слушаше.

На няколко пъти го забелязвах как поглежда през вратата на спалнята ми към рисунките на Стела или към прашната купчина обяви на масичката до кухнята. Когато най-накрая приключих с разказите си, той ми зададе един простичък въпрос: