Майкл Роботэм - На живот и смърт

— Гледам новините. Продължавай да копаеш.

— Имам приятели, които могат да ти платят.

Мъжът завърта дулото на пистолета към гърдите на Оуди и го спуска по-надолу.

— Ако не млъкнеш, ще те гръмна в крака. Можеш да копаеш и да кървиш едновременно. На пръстта й трябва малко овлажняване.

Телефонът на високия мъж звъни. Докато го вади от джоба си и отваря капачето, държи пистолета си прикован в Оуди.

Оуди се чуди дали да метне лопата пясък в очите на мъжа. Може би ще успее да стигне до дърветата, понесъл бетонния блок със себе си, но после какво ще прави?

Чува само едната половина от разговора.

— Кога му се обади… и той идва тук… колко знае? Добре. Ще ти струва двойно.

Обаждането приключва и високият мъж пристъпва към ръба на дупката.

— Не е достатъчно голяма.

Мос следва дадените указания и кара на изток извън града, преди да напусне междущатския път и да поеме по редица черни пътища, които стават все по-тесни и изровени. Накрая навлиза в гъста борова гора, осеяна с пътеки за гасене на горски пожари и изсъхнали корита на потоци. Проверява километража. Казаха му, че се намира на около пет километра от последната отбивка. В прахта има пресни следи от гуми. Мос намалява скоростта, изключва двигателя и фаровете и се пуска по инерция по нанадолнището на следващия хълм. В мрака спира поглед на слаба трепкаща светлинка сред дърветата.

Отбива и бавно отваря вратата. Двигателят издава свистящ звук, докато се охлажда. Мос взема 45-милиметровия пистолет от седалката и го пъха отзад в дънките си, преди да затвори вратата с приглушено хлопване. Очите му привикват към мрака, докато върви в посока на светлината. Има чувството, че му готвят засада, а не се канят да му предадат затворник. Облизва устни, усеща мирис на борови иглички и чува звук от лопата, която се забива в земята.

Мос не обича много селски райони. Роден и отгледан е в града и предпочита да знае, че наблизо има заведение за бързо хранене, вместо да гледа как новородени агнета подскачат по ливада или как поле с житни класове потрепва на вятъра. В провинцията има твърде много неща, които бръмчат, хапят, пълзят и ръмжат; освен това е пълно с кръвожадни селяндури, които смятат, че линчуването на чернокожи все още трябва да е официален спорт, особено в някои части на Юга.

Напред вижда сечище. Сребрист седан е паркиран в далечния му край, фаровете му осветяват ивица сух пясък, покрита със закърнели храсти и бурени. Двама мъже. Единият седи на камък, другият копае дупка.

Мос търси по-високо място и се покатерва по насип, като внимава къде стъпва. Чува как лопатата се вдига и спуска. Камък се търкулва под краката му и предизвиква малко свлачище, което отеква, докато се спуска към пясъка.

Седящият мъж скача на крака и се взира в мрака, здраво стиснал пушка с рязана цев.

— Не беше никаква сова! — казва.

— Може да е всичко — отвръща онзи, който копае дупката.

Мос разпознава гласа. Оуди Палмър. На бялата светлина кожата му изглежда жълтеникава, а вдлъбнатините под очите му са като тъмни петна. Но тъкмо очите му шокират най-много Мос. Някога почти преливащи от жизненост и енергия, сега те са хлътнали и лишени от живот, сякаш принадлежат на изплашено животно или на бито куче.

Мос ляга на ръба на хребета и надзърта между два заоблени камъка, все още затоплени от горещината на деня. Оуди продължава да копае. Другият мъж е същият висок нещастник, когото видя пред дома на майката на Оуди — бившият затворник с жестоки очи и нелепа брада. Придвижил се е до края на светлината и все още мести пушката си от ръка в ръка.

— Има ли някой там?

Мос заляга, камъните нарязват коленете и лактите му. Взема камък и го хвърля над главата на онзи, сякаш запраща граната. Високият завърта пушката към звука и изстрелва един залп, който в тишината звучи като оръдие.

Когато шумът заглъхва, се привежда зад рушащите се основи на сградата.

— Знам, че си там — изкрещява. — Не ти мисля злото.

— Затова ли започна да стреляш? — пита Мос.

— Не трябва да се промъкваш така.

— Казаха ми, че ме очакваш.

— Ти господин Уебстър ли си?

Оуди е спрял да копае. Взира се към склона, сякаш се опитва да разпознае гласа.

— Защо просто не се обади, че си тук? — пита високият.

— Изглеждаш малко импулсивен със спусъка.

— Няма да ти направя нищо.

— Тогава остави оръжието на земята.

— Защо?

— За да видиш отново изгрева на слънцето.

Оуди гледа към хребета.