Майкл Роботэм - На живот и смърт

В един момент свива по асфалтиран път и минава покрай плевня, пасище с коне и воден резервоар. Нагоре по склона вижда силует на къща със затъмнени прозорци и луксозни парапети край верандата. Издърпва бетонния блок от седалката до шофьора и премята веригата отгоре. Допира дулото на пушката към халките и обръща лице настрани, преди да дръпне спусъка. От силния звук го заболяват ушите, а парченца бетон удрят главата му отзад. Хвърля димящата верига настрани.

Отново зад волана, Оуди се връща на четирилентовия път и си мисли за Мос. Щом го зърна, първият му импулс беше да претича през плевелите и да го прегърне. Искаше да затанцува наоколо, да се смее, а после двамата да се напият заедно и да си разказват истории. Ще се отдадат на спомени, годините, прекарани в затвора, ще изчезнат и всички мъртъвци отново ще оживеят за тях, ще скачат и ще блъскат в гърдите им толкова силно, че Оуди и Мос ще имат нужда от още едно питие, за да укротят това чувство.

В затвора наричаха Мос Големия тип, защото имаше впечатляваща физика и репутация, така че можеше да остане встрани от повечето ежедневни счепквания за територия и контрол. Не държеше на този прякор, нито се възползваше от статута си. Понякога Оуди се питаше дали не е създал Мос със силата на мисълта си заради отчаяната си нужда да се свърже с друго човешко същество — такова, което не иска да се бие с него или да го убие.

Какво прави Мос извън затвора и как е намерил Оуди в гората? Все още ли му е приятел, или сега работи за някого?

Оуди се взира в белите линии на пътя, изпитва срам, вина и неизказан гняв. Плановете му се разпадат. В ума си вижда Каси и Скарлет — все още са живи и се смеят, но всъщност са мъртви. Заради него. Не дръпна той спусъка, но все пак е виновен. Беглец от закона е. Очукан като пинята. Пребит. Наръган. Горен. Удушаван. Оковаван. Какво още могат да му сторят?

Оуди никога не е можел да мрази. Когато хората влагат твърде много енергия в мразенето, обикновено ненавиждат най-яростно нещо в самите себе си. Но откакто изгуби Белита, гневът проникна дълбоко в сърцето му, превърна се в част от него. Знае кога започна това — на Нова година две хиляди и трета година, когато бъдещето стана ясно и го принуди да вземе решение.

Ърбан бе решил да направи парти и Оуди прекара седмици в изпълняване на задачи, в организиране на кетъринга, в подреждане на маси и получаване на колети. Допълнителен персонал бе нает, за да помага за партито. В градината издигнаха шатри, оцветени лампички опасваха клоните, така че дърветата блещукаха като съзвездия. На метален прът цвърчеше прасе, провисено над яма с въглени. Въртеше се бавно, а от него капеше мазнина върху въглените и ароматът се смесваше с уханието на цветята от градината.

Оуди не бе виждал Белита от Коледа, когато я заведе на литургия. Тогава тя не му позволи да влезе в църквата, нито да я докосне след това, защото според нея денят бе свещен и господ може би гледаше. Оуди нямаше нищо против. Беше открил удоволствието да наблюдава тялото й, без да го притежава. Познаваше я толкова интимно, че можеше да затвори очи, да види гладките вдлъбнатини на раменете й и да си представи как прокарва език по тези падини. Можеше да усети извивката на ханша й, тежестта на гърдите й и да чуе учестеното й дишане, когато пръстите му играеха по тях.

По-късно Белита разказа на Оуди за разговора си с Ърбан, който провели преди новогодишното парти. Тя седяла на тоалетната си масичка и го гледала в огледалото, докато Ърбан отварял подплатена с кадифе кутийка. Извадил от нея огърлица с изящен опал, обграден с кръг от малки диаманти.

— Тази вечер ще те представя на всички — казал й на испански.

— И какво ще им кажеш за мен?

— Ще кажа, че си гаджето ми.

Белита продължавала да се взира в него. Бузите й пламнали.

— Нали това искаш?

Тя не отговорила.

— Не мога да се оженя за теб. Вече се опарих два пъти, нали разбираш, но ще имаш всичко, което има една съпруга.

— А синът ми?

— Той е щастлив там, където е. Можеш да продължиш да го виждаш през уикендите. По празниците.

— Защо не може да живее тук?

— Хората ще задават въпроси.

Партито започна на смрачаване. Работата на Оуди бе да разпределя трафика през големите каменни порти и да паркира колите. Повечето бяха скъпи, европейски. Гледаше как Ърбан се смесва с гостите, здрависва се с тях, разказва им вицове и играе ролята на перфектния домакин.

В единайсет Белита занесе чиния с храна на Оуди. Копринената й рокля бе с прозрачен черен воал около високата част на гърдите й и сякаш галеше всяка гънка и извивка на тялото й. Придържана от тънки връзки и по-лека от въздуха, дрехата сякаш всеки миг щеше да се плъзне надолу и да се свлече около глезените й.