Майкл Роботэм - На живот и смърт

— Добре, ще ви кажа какво ще направим. Ще си тръгна оттук с колата, а вие двамата, ако щете, избийте се взаимно.

— Само се качи зад волана и ще те застрелям — отвръща високият.

— Можеш да се пробваш, но е много по-вероятно пушката да уцели теб, отколкото мен. — Оуди поглежда към глезена си. — Къде са ключовете?

— Няма да ти ги дам.

— Както искаш.

Оуди кляка и вдига бетонния блок. Отваря вратата на колата и го мята вътре. После пропълзява над него и се намества зад волана.

Високият мъж крещи на Мос да направи нещо.

— И какво да направя?

— Застреляй го.

— Ти го застреляй.

— Той бяга!

— Ще го застрелям, ако ми кажеш защо тази дупка е изкопана да побира двама души.

— Казах ти вече, исках да го занимавам с нещо.

Оуди включва колата на задна скорост. Фаровете описват дъга над земята, встрани от дупката, където високият мъж се крие, и покрай редицата обли камъни, зад които се е свил Мос. Завиват по черния път, който води през боровите дървета. Оуди очаква да чуе още стрелба, чупене на стъкло.

Нищо. Той вдишва. Въздъхва. Потта на лицето му изстива.

Облак прах се вдига към дърветата и Мос чува как колата сменя скорост, а ронещите се камъни под гумите й стържат.

— Е, амиго, какво ще правим сега? — крещи високият.

— Би трябвало да те застрелям и да те заровя в тая дупка.

— Защо мислиш, че няма аз да те застрелям?

— Нямаш патрони.

— Смело предположение.

— Броих.

— Математиката ти е слаба. Може да имам още един пълнител. Може да съм презаредил.

— Не мисля.

— Може би ти си свършил патроните, амиго, и се опитваш да ме будалкаш.

— Може би.

Мос се изправя, болка прогаря коляното му. Изкуцуква от прикритието на камъните и върви към високия мъж, който е просто сянка, просната в прясно изкопаната дупка. Луната се появява тъкмо навреме, така че Мос вече вижда по-ясно.

— С теб сме приятели — казва високият мъж. — И двамата искаме да свършим работа. Остави оръжието.

— Не съм аз този със свършили патрони.

— Все го повтаряш, но не е вярно.

Мос е достатъчно близо, за да види странната брада на мъжа.

— Какво смяташе да правиш с мен и Оуди?

— Щях да ти го предам.

Мос вдига 45-милиметровия пистолет.

— Искам честен отговор, или мозъкът ти ще се разлети заедно със задната част на черепа.

Високият още се цели в Мос. Дърпа спусъка и се чува глухо щракване. Пуска оръжието с отвращение.

— Застани на колене! Сложи ръце зад главата си! — нарежда Мос, който вече стои на ръба на дупката. Заобикаля коленичилия мъж. — Все още не си отговорил на въпроса ми.

— Добре, добре, казаха ми да те убия… споменаха, че не искат свидетели.

— Кой даде заповедта?

— Не му знам името. Даде ми мобилен телефон.

— Лъжеш ли ме?

— Не, казвам истината, кълна се в бога.

— Когато някой използва бог като доказателство, че е почтен, обикновено лъже.

— Кълна ти се.

— Къде е мобилният телефон?

— В джоба ми.

— Хвърли ми го.

Високият мъж сваля ръка от главата си и вади телефона. Хвърля го на Мос. Същият модел и марка е като този, който са дали на него.

— Как изглеждаше мъжът?

— Не видях лицето му.

Мос затваря едно око и се прицелва, гали спусъка с пръст.

— Какво ще правиш? — пита високият.

— Не съм решил.

— Ако ме оставиш жив, няма да ме видиш повече. Няма да търся Оуди Палмър. Можеш да го задържиш.

— Легни в дупката.

— Моля те, господине, недей.

— Легни.

— Имам майка. На седемдесет и шест е. Чува трудно и не вижда добре, но й се обаждам всяка вечер. Затова никога не бих наранил майката на Оуди Палмър. Казаха ми да я сплаша, но не можах да го направя.

— Млъкни, опитвам се да мисля! — казва Мос. — Донякъде ми се ще да те застрелям, но така започнаха проблемите ми. Всеки път, когато се изправях пред комисията за помилване, председателят ме питаше дали съжалявам за престъпленията си. И всеки път аз слагах ръка на сърцето си и му казвах, че вече съм различен човек, по-внимателен и толерантен, че не се ядосвам толкова лесно. Ако те застрелям сега, ще излезе, че съм лъжец. Има и още един проблем.

— Какъв?

— Нямам патрони.

Мос спуска ръката си рязко и не много отвисоко и с дръжката на пистолета удря слепоочието на високия мъж така, че от устата му пръска слюнка. Тялото на другия мъж рухва напред и се приземява с глухо тупване. На сутринта ще се събуди с цицина и лоши спомени, но поне ще се събуди.

По пътя тойотата камри е просто поредният автомобил на поредното пътуване. Оуди върти волана с две ръце и се опитва да надвие импулса да увеличи скоростта, за да не привлече вниманието към себе си. Все поглежда в огледалата, убеден, че го преследват, че всеки приближаващ чифт фарове е насочен към него — търси го и осветява душата му.