Майкл Роботэм - На живот и смърт

Братовчед й бил казал, че предлагали работа за берачи на плодове, но малцина бригадири искали да наемат бременна тийнейджърка. Перяла дрехи и готвела в лагера на берачите, докато един ден водите й изтекли и родила в коридора на болницата, докато чакала да й дадат легло.

Случило се преди три години. Оттогава работела като берачка, перяла дрехи, чистела подове и по-лоши неща, винаги sin papeles . Без документи. Без регистрация. Невидима.

Белита разказа на Оуди историята си без сълзи. Не търсеше съчувствието му, нито се опитваше да го шокира. И дори когато разказа за деня, в който двама мъже я взели от полето, завързали очите и запушили устата й и я заплашили със смърт, ако не се съгласи да работи в бордей, тя не се гневеше на несправедливостта. Миналото беше част от живота й, не беше притча и не беше по-различно от съдбата на хиляди други незаконно пребиваващи хора, тормозени от бедност и разкъсвани от надежда.

Оуди се застави да стои неподвижен, докато Белита говореше. Страхуваше се, че тя ще спре да разказва, но и от това, което би могла да каже. Оставил бе ръката си да лежи до нейната, но беше прекалено натежала, за да я повдигне и да хване пръстите й в своите. И така, Белита продължаваше да говори с широко отворени очи, изпълнени с ужасяваща тегоба; продължаваше да го увлича в една история, която не бе негова, и все пак той изцяло бе потопен в нея.

Белита приключи.

От устните на Оуди се откъсна стенание, но той не разпозна гласа си.

— Къде е синът ти?

— Братовчедка ми се грижи за него.

— Къде?

— В Сан Диего. — Прокара пръст по бинтованата ръка на Оуди. — Виждам го всяка неделя.

— Имаш ли снимка?

Белита го заведе в спалнята си, отвори чекмедже и му показа снимка в малка сребриста рамка на малко момченце, сгушено в скута й. Опряла бе брадичка в главата му, косата му падаше над очите, които бяха наситенокафяви точно като на майка му. Някой бе надраскал послание в долния край на снимката: „Животът е кратък. Любовта е необятна. Живей, сякаш утре няма да те има!“

Белита прибра снимката и не каза нищо повече. Разказала бе историята си. Сега той знаеше.

Седнал до прозореца в мотел в Четвърти квартал, Мос гледа преминаващата странна смесица от наркомани и проститутки — хората, останали на сухо след последното вдигане на цените или изплюти на брега като останки след буря. В Тексас парите се стичат като в писоар, а хората с радост ще те потупат по гърба, ако имаш достатъчно късмет да успееш, но ще отклонят всяка възможност да ти помогнат да го постигнеш.

Стаята на мотела е с карирани пердета и евтин килим. Чернокожи момичета са облегнати на отсрещните балкони, наблюдавани от сводниците си, които се мотаят долу на улицата. Преди около век Хюстън е бил пълен с публични домове и бърлоги за опиум. Дори заможните жени в града периодично пушели опиум, за да „успокоят организма си“. Сега дилърите на наркотици обикновено са чернокожи тийнейджъри с физиономии, които излъчват арогантно самочувствие, а джобовете на дизайнерските им панталони са натъпкани с последните технологични джаджи.

На смрачаване Мос търси бар и евтино място, където да хапне. На улицата се тълпят коли и таксита като хора, готови да се сбият. Влиза в едно заведение, поръчва си бира и сяда с гръб към вратата. Някога, когато беше непълнолетен и използваше личните документи на по-големия си брат, пиеше в дупки като тази.

Гледа как мехурчетата се издигат в ледената чаша, отпива още една голяма глътка и я завърта из устата си. Бирата не му се услажда така, както когато беше тийнейджър, а тя беше забраненият плод, но все пак я довършва, защото е минало много време, откакто е пил последната.

В един момент отново му се приисква да излезе навън. С ръце в джобовете върви покрай фабрики, автокъщи и заведения за бързо хранене, които са прилепнали като кърлежи до шестлентовият път. Когато стига до кръстовище, погледът му попада на автомат за вестници. Лицето на Оуди Палмър го гледа от първа страница с крива усмивка и увиснал бретон.

ДВАМА УБИТИ ПРИ СТРЕЛБА В МОТЕЛ В ХЮСТЪН

Мос не може да прочете под сгъвката, а няма дребни. Моли за монети един минувач, който го заобикаля, сякаш е заразен. Мос се опитва да отвори насила подвижния капак на автомата. Гневът му достига критична точка и той рита металната кутия. Рита я силно, докато капакът се огъва и чупи. Мос взема един вестник от останките, разтваря го с тръскане и чете подробностите, не може да повярва, че Оуди би разстрелял майка и дъщеря.