Майкл Роботэм - На живот и смърт

Една събота в къщата на Ърбан сред хълмовете Оуди се съблече до кръста и започна да поправя фонтан, който не работеше от няколко седмици. Нагази във водата с цвят на нечистотии и стигна до статуя на нимфа, която имаше гърди с големина на ябълки, широки бедра и венец около главата.

Плочките бяха яркосини, на места липсваха. Оуди почна да изстъргва наслагванията от каналите за оттичане с острието на ножчето си. Белита го гледаше от верандата. Каза му да си сложи риза, за да не получи слънчево изгаряне — за първи път от цял месец отчиташе присъствието му.

Острието се изплъзна и се вряза в ръката му. Оуди погледна порязаното. Вдигна ръка. По китката му потече кръв.

— Идиот такъв! — извика на испански Белита.

Мигове по-късно се появи с аптечка за първа помощ. Бинтове. Дезинфектант.

— Може да имаш нужда от шевове.

— Ще се оправя.

Белита почисти раната и спря кървенето.

— Ядосана ли си ми? — попита я Оуди.

Не му отговори.

— Какво толкова направих, за да те засегна така?

— Пази го да не се намокри.

— Обичаш ли ме?

— Не ме питай.

— Искам да се оженя за теб.

— Спри! Не го казвай.

— Защо?

— Един ден ще ме пратят обратно.

— Какво означава това? Кажи ми. Защо си толкова изплашена?

— Веднъж вече изгубих всичко, не мога да позволя да се случи пак.

И тогава Белита му разказа историята си. Описа как земята се разтресла и надигнала, а хората се катурвали по гръб като костенурки, без да могат да станат, сградите се сривали като бисквити, а звукът бил като рев на локомотив, втурнал се през тунел. Четирийсет секунди. Толкова било нужно на планината, за да се спусне надолу по хълма и да отнесе четиристотин къщи в Лас Колинас. Загиналите били много, защото повечето хора спели по това време.

Съпругът на Белита я извлякъл навън. Върнал се за брат й. И трети път — за сестра й, но никой от двамата не излязъл. Вместо това четири етажа бетон се сгънали като хармоника, превърнали се в отломки и облак прах. Копали в продължение на осем дни, от време на време вадели по някой оцелял от различни сгради, но предимно мъртви тела. Ровили с голи ръце, докато тротоарите се покрили с трупове, а миризмата била отвратителна. Извадили осемгодишно момиченце от мазе. Двойка старци били намерени прегърнати, потънали в кал, сякаш бронзова отливка.

И двамата родители на Белита загинали. Съпругът й, сестра й, съседите… всички били пометени. От цялото семейство останали само Белита и брат й. Оскар бил на шестнайсет. Тя — на деветнайсет и бременна. Булдозерите все още разчиствали отломките, когато двамата решили да заминат на север, към САЩ. Какво друго им оставало? Били бездомни. Бедстващи. Ограбени.

Прекосили хиляди километри джунгла, планини, реки и пустиня в ремаркетата на камиони, с автобус или пеша. В Мексико платили на двама „койоти“ — контрабандисти, да ги прекарат през границата и да ги преведат тайно през пустинята в Аризона. Вървели през нощта, носели си бутилирана вода, раздирали слепешком кожата си на огради бодлива тел и бодливи храсти. Опитали се да избягат от граничната полиция, но ги хванали. Завързали ги. Хвърлили ги във фургон и ги отвели в затвора, където спали на голия под три нощи, преди да ги върнат с автобус в Мексико.

Втория път се опитали да се справят сами, но докато чакали да се промъкнат през дупка в оградата, ги хванали бандити. Съблекли ги голи и им отнели всички вещи. Белита се опитала да прикрие гърдите си и да скрие издутия от бременността корем. Мъжете обсъждали дали да я изнасилят.

— Тя е бременна, човече.

— Бременните са най-добри — отвърнал другият. — Чукат се като диви, защото искат да си намерят татенце за детето. — Докоснал корема й.

Оскар се хвърлил между тях. Умрял, преди да успее да нанесе удар.

— Мамка му, човече, виж какво направи!

Оскар лежал на земята, от носа му се стичала кръв. Белита коленичила в калта до него, люлеела се напред-назад над тялото му. Бандитите я оставили. Погледнала към дупката в оградата и пустинята зад нея. Погледнала назад към пътя, по който дошла. Като навлякла дрехите си, пропълзяла през процепа и решила, че тази нощ ще умре.

Най-мрачните й часове били, когато прекосявала пустинята без храна и вода, борела се с нощния студ, насекомите, острите камъни; мятала се в ровове, когато минавали гранични патрули. Вървяла до изгрев-слънце, а после и до обед, когато един шофьор на камион й дал вода и я закарал до Тусон. Две нощи спала в изоставена кола. Още една нощ прекарала в купчина дървени стърготини, която открила в склад за дървени материали, а следващата — в товарен вагон на железопътен коловоз. Яла храна за кучета и ровела в кофите за боклук. На стоп и пеша стигнала до Сан Диего.