Майкл Роботэм - На живот и смърт

— Здрасти.

Оуди прави опит да се усмихне и кимва.

— Да не си изгубил нещо?

— Ключовете за колата.

Мъжът дърпа от цигарата си. Яркото й крайче припламва. Оуди не вижда очите му, но инстинктивно разбира, че са равнодушни и жестоки — виждал е такива очи у онези затворници в затвора, които никой не смее да приближи (освен без да иска и никога повече от веднъж).

Оуди започва да издърпва покривалото от колата: тойота камри, почти нова. Мъжът смачква цигарата под ботуша си.

— Хвърли ми ключовете.

— Защо?

— Някои неща трябва да станат. Не ги прави по-трудни. — Мъжът е сложил ръка в джоба на якето си. — Ако извадя това, ще го използвам.

Оуди му хвърля ключовете.

Мъжът отива до задницата на колата и отваря багажника. Капакът щраква отворен.

— Влизай.

— Не.

Другият вади ръката си, стиснал пистолет. Цевта е като малка празна черна тръба, насочена към гърдите на Оуди.

— Ти не си ченге.

— Влизай.

Оуди поклаща глава и вижда как оръжието се вдига от гърдите към челото му.

— Искат те жив или мъртъв, амиго. За мен е без значение.

Оуди се навежда към багажника, а онзи замахва с пистолета към главата му отзад. Оуди не вижда проблясваща светлина или фойерверки. В този кратък момент мракът се свежда до малка бяла точица и изчезва напълно, сякаш някой е изключил стар черно-бял телевизор.

Понякога Оуди си представя, че живее в чужд сън. Друг път обмисля съществуването на паралелна вселена, в която Белита живее в Калифорния, чисти къщата на Ърбан Кович и спи в леглото на господаря си. В тази паралелна вселена Карл поправя двигатели в гаража на татко им, цигарите не са канцерогенни, съпругът на Бернадет не е агресивен пияница, а Оуди е инженер, който работи в агенция за международна хуманитарна помощ и строи системи за водоснабдяване и канализация.

Хората казват, че има моменти (като затварянето точно пред теб на плъзгаща се врата или поемането по определен разклон на кръстопътя), заради които животът ни се стича по различен начин. И едва впоследствие, като погледнем назад, понякога виждаме, че всъщност сме имали избор. През повечето време сме жертви на обстоятелствата и затворници на съдбата.

Когато се връща назад, Оуди може да види точния ден, когато застана на кръстопът. Беше една сряда сутрин в средата на октомври, когато отиде да вземе Белита от голямата къща, а тя отиде до колата с тъмни очила и сламена шапка. Отвори й вратата. Тя седна. Тогава Оуди забеляза лявото й око, което беше подпухнало, наполовина затворено и вече променяше цвета си.

— Какво стана?

— Нищо.

— Удари ли те?

— Ядосах го.

— Не е имал право.

Белита му се усмихна съжалително, сякаш Оуди е малко момченце, което никога няма да разбере как се върти светът, никога няма да проумее какво е да си жена, да си Белита. Тя излезе от колата, за да седне отзад. Пътуваха в тишина, без лекотата помежду им, без топлината, без възможността Оуди да се отпусне и да се наслаждава на красотата й.

Дали Ърбан бе разбрал за връзката им? Наказал ли я беше? Или набил? Оуди усети как зрението му се замъглява и пожела да срине из основи света на Ърбан — да потроши всяка маса за хазарт, всеки джубокс, бутилка алкохол и овошка, които притежаваше.

С Белита си размениха само няколко думи този ден. Тя събра парите, попълни разписките и написа депозитните квитанции. До три часа се бяха върнали в къщата. Оуди й отвори вратата и й протегна ръка. Тя го пренебрегна. После забеляза, че във вида й има нещо различно. Вместо малкото сребърно кръстче, което обичайно висеше от верижка на шията й, тя носеше висулка, която приличаше на изумруд.

— Откъде го взе?

Белита не отговори.

— Той ли ти го даде? Преди или след като те удари?

Тя отказа да го слуша.

— Изчука ли те първо?

Белита се завъртя и го зашлеви през лицето. Щеше да го удари пак, но той хвана ръката й и се опита да я притегли към себе си. Да я целуне. Тя започна да се бори. Оуди изкрещя въпроса си към нея:

— Защо?

— Той ме спаси.

— Аз също мога да те спася.

— Ти не можеш да спасиш дори себе си!

Белита изблъска ръцете му и изчезна в къщата. През следващите четири седмици го държеше на разстояние. Положи капани, опъна бодлива тел, отрови разговорите им. Ако искаше пространство, щеше да й го даде, казваше си Оуди, но сърцето му бе на друго мнение. Виждаше Белита навсякъде… във всичко. И при мисълта, че някой друг може да я има, бузите му горяха, гърдите го боляха и той се чувстваше така, сякаш смисълът на живота му се изпарява в нищото.