Майкл Роботэм - На живот и смърт

Слушалката пада върху твърда повърхност. Оуди чува приглушени гласове и хора, които крещят по коридорите. Поглежда касиера. Кимва. Отново се обръща с гръб.

Обажда се жена.

— Специален агент Фърнис?

— Да.

— Аз съм Оуди Палмър. Срещали сме се преди.

— Да, спомням си.

— Прочетох онези книги, които ми препоръчахте. Отне известно време да ги набавят в библиотеката, но ми харесаха много.

— Едва ли ми се обаждаш да правим литературни анализи.

— Не.

— Знаеш, че те търсим Оуди.

— Предположих.

— Предай се.

— Не мога да го направя.

— Защо?

— Все още имам да свърша някои неща, но искам да знаете, че не съм застрелял Каси и Скарлет. Давам ви честната си дума. Заклевам се в живота на майка си и в гроба на баща си, че не бях аз.

— Защо не дойдеш тук да ми го обясниш лично?

Оуди усеща, че под мишниците му се стича пот. Отлепя слушалката от главата си и бърше ухото си с рамо.

— Още ли си там?

— Да, госпожо.

— Защо избяга, Оуди? Оставаше ти един ден.

— Не съм откраднал онези пари.

— Направил си признание за обира.

— Имах си причини.

— Какви?

— Не мога да ви кажа.

Специален агент Фърнис прекратява тишината.

— Мога да уважа това, че си поел вината на брат си или нечия друга, Оуди, но в очите на закона всички, замесени в обир, са еднакво виновни, независимо дали са извършили отвличането, карали са колата за бягство, или просто са провеждали телефонни обаждания.

— Вие не разбирате.

— Тогава ми обясни. Защо избяга от затвора? Щяха да те освободят.

— Никога нямаше да бъда свободен.

— Защо?

Оуди въздъхва.

— Прекарах последните единайсет години в страх, агент Фърнис. Страхувах се от нещата, които биха могли да се случат, от нещата, които съм извършил. Спях с едно отворено око. Пазех си гърба, опрян в стената. Но знаете ли, откакто излязох оттам, спя прекрасно. Мисля, че най-после осъзнах, че истинският ми враг е страхът.

Тя си поема дълбоко дъх.

— Къде си?

— В един магазин за алкохол.

— Нека дойда да те взема.

— Няма да съм тук.

— Ами Карл?

— Той е мъртъв.

— Откога?

Оуди допира слушалката на телефона по-плътно до ухото си и стиска силно очи, така че пред тях започва да танцува калейдоскоп от разноцветни светлини. Светлините угасват и той си представя брат си, седнал до реката, с блестящо от пот лице, хванал пушка в скута си. От бинтовете на гърдите му избиваше кръв и Карл се взираше в черната вода, сякаш реката имаше отговор за най-важните въпроси в живота. Карл знаеше, че няма да иде в болницата. Нямаше да избяга от Калифорния и да започне нов живот.

— Мъжът, когото убих, имаше жена и дете на път — промълви Карл. — Иска ми се да мога да променя нещата. Иска ми се да не се бях раждал.

— Ще отида да доведа лекар. Ще се оправиш — настоя Оуди. Но дори докато изричаше думите, знаеше, че са лъжа.

— Не заслужавам прошка и молитви — заяви Карл. — Тук ми е мястото. — Посочи към реката, където теченията се виеха и засмукваха, матовочерни и безмилостни.

— Не говори такива неща — каза Оуди.

— Кажи на мама, че я обичам.

— Тя знае.

— Не й казвай за това, което ще се случи сега.

Оуди искаше да възрази, но Карл вече не слушаше. Насочи оръжието към него и му каза да се маха. Оуди отказа. Карл притисна дулото до челото на Оуди и изкрещя срещу него, опръска лицето му с кървава слюнка.

Оуди се качи в камиона и си тръгна със замъглени от сълзи очи по изровения път. Погледна в огледалото за обратно виждане, но на брега на реката вече нямаше никого. Години наред се опитваше да убеди сам себе си, че Карл е избягал и живее някъде под различно име, с хубава работа, съпруга и семейство, но дълбоко в себе си знаеше какво е направил брат му.

Специален агент Фърнис още е на телефона и чака Оуди да й обясни.

— Карл почина преди четиринайсет години на река Тринити.

— Как?

— Удави се.

— Не намерихме тялото му.

— Напълнил е джобовете си със старо желязо и е скочил в реката.

— Откъде да знам, че ми казваш истината?

— Претърсете дъното на реката.

— Защо не каза на никого?

— Той ме накара да обещая.

Оуди иска да затвори телефона.

— Чакай! — казва Дезире. — Защо отиде при къщата на шерифа?

— Трябваше да съм сигурен.

— Сигурен в какво?

Линията прекъсва.

Мос намира Рабит Бъроуз едва в късния следобед. Чистачът мие пода на училищния физкултурен салон и върти парцала, сякаш е негова анорексична партньорка в танците. Помещението мирише на пот, мехлем против подсичане и нещо друго, което Мос разпознава от младостта си. Хормони, може би. На трибуните седи момиче и цъка игра на телефона си. На около тринайсет е. С наднормено тегло. Отегчена.