Майкл Роботэм - На живот и смърт

Именно там Оуди се опитва да заспи, положил глава на якето си и свит като зародиш. Забравил е на колко е години. Налага се да преброи годините и се оказва, че е на трийсет и три. Нощта идва, трепереща и проблясваща от светкавиците. Напомня на Оуди за всички онези нощи в затвора, когато отново и отново преживява своята трагедия, свит на леглото и опрян в тухлената стена.

— Ще се страхуваш — казваше му Мос. — Затова, щом усетиш страх, спомни си, че най-дългата нощ е само осем часа, а най-дългият час е шейсет минути. Зората винаги ще дойде, освен ако искаш да не идва, но ти трябва да се бориш с тази мисъл. Дай си още един ден.

Оуди не е вярвал, че нещо от затвора ще му липсва, но ето че Мос му липсва. Огромният мъж му беше отчасти бодигард, отчасти спонсор, но най-вече — приятел.

Със сигурност са го разпитвали за бягството. Може би е понесъл един-два боя. Боли го, като мисли за това, но беше по-безопасно да не казва на никого за плановете си, дори на Мос. Един ден ще му пише и ще му обясни.

Налага си да мисли за друго. Замисля се за Белита и си спомня първите няколко месеца от връзката им, удивен колко ярко са се запечатали в ума му определени моменти. Любовта е инцидент, който не можеш да избегнеш, решава. Като да хвърлиш парашут от самолет и да скочиш след него, убеден, че можеш да го хванеш по време на падането. Оуди падаше, но не чувстваше, че лети към смъртта си.

През онези първи дни виждаше Белита четири или пет пъти седмично, докато я караше по задачите й, поставени от Кович. Правеха любов в колата, в стаята на Оуди и в къщата на Ърбан, когато той беше във фермата или по работа извън града. Никога не оставаха заедно за цялата нощ. Никога не заспиваха в прегръдките си и не се събуждаха заедно на сутринта. Открадваха си моменти заедно като крадци, а после се взираха в океана, в нощното небе или в тавана на стаята на Оуди.

— Колко момичета си обичал? — попита го Белита един ден.

— Само теб.

— Лъжеш.

— Да.

— Няма нищо. Можеш да продължиш да ме лъжеш.

— А ти колко мъже си обичала?

— Двама.

— Това включва ли мен?

— Да.

— Кой беше другият?

— Няма значение.

Лежаха на задната седалка на джипа на Ърбан, паркиран над плажа, където вълните се къдреха и разбиваха на пясъка — прибоят сякаш вдишваше и издишваше като огромни дробове. Толкова много неща искаше да знае Оуди за Белита. Всичко. Мислеше, че ако й разкрие подробности от собствения си живот, тя може да му разкаже повече за нейния, но Белита умееше да води продължителни разговори и в същото време да говори съвсем малко. Тогава в очите й, тъмни и немигащи, сякаш проблясваха спомени и знание, които Оуди не можеше да си представи, за които не можеше да я попита.

Какво беше научил? Испанският й баща притежавал малък магазин в Лас Колинас, а майка й шиела булчинските рокли, които той продавал. Живеели над двуетажния магазин, където Белита спяла в стая с по-голямата си сестра, за която не искаше да говори. Не обичала кучета, истории за духове, земетресения, млечница, гъби, захарен памук, болници, изпускащи мастило химикалки, сушилни, телешоп реклами, противопожарни аларми, електрически фурни и карантии.

Стаята й не издаваше нищо за нея. В нея нямаше лични вещи, а с изключение на бельото й повечето чекмеджета бяха празни. В гардероба имаше половин дузина рокли, както и дрехите, които й бяха купили, когато ходиха по магазините заедно.

Когато Оуди задаваше още въпроси за семейството й — къде е израснала и кога е дошла в Америка, тя се гневеше. Същото правеше и когато той й признаваше любовта си. Понякога го приемаше, а друг път го наричаше глупав и го отблъскваше. Присмиваше се на младостта му и омаловажаваше това, което ставаше помежду им. Може би се надяваше така да го накара да я остави, но постигаше обратния ефект, защото подигравките й означаваха, че не е безразлична.

Белита поглеждаше ръчния часовник на Оуди и казваше, че е време да тръгват. Станали бяха самонадеяни, поемаха прекалено много рискове, осланяха се на късмета си.

Оуди мразеше да я оставя в къщата. Не знаеше дали тя ходи в леглото на Ърбан всяка нощ, но се опасяваше, че е така, и мисълта, че друг мъж докосва Белита, го караше да стене, заровил ръце във възглавницата. Разкъсван между ревността и желанието, лежеше в леглото със затворени очи, отдаден на виденията от фантазиите си. Усещаше аромата на Белита навсякъде. Беше потопила света му в уханието си.

— Харесва ли ти да живееш така? — попита я, докато караха по крайбрежния път. Бяха успели да си откраднат половин ден, както правеха понякога. Така измерваше живота си вече: в часовете, прекарани с Белита.