Майкл Роботэм - На живот и смърт

Тя не отговори, остана с безизразно лице.

Оуди отново попита:

— Харесва ли ти да живееш с Ърбан?

— Той се погрижи за мен.

— Но не те притежава.

— Не разбираш.

— Обясни ми.

Оуди видя как бузите и шията й пламват.

— Прекалено си млад.

— Не съм по-млад от теб.

— Видяла съм повече.

За миг Оуди обърна поглед към океана. Гневен. Тъжен. Объркан. Искаше да я попита дали скритата любов все пак е любов, или е като дървото, което пада в гората, без да има кой да го чуе. Тези моменти с Белита му изглеждаха толкова истински, всичко останало беше илюзия.

— Можем да се махнем оттук — каза й.

— И къде ще отидем?

— На изток. Имам семейство в Тексас.

Белита се усмихна тъжно, сякаш слушаше брътвежите на симпатичен идиот.

— Кое е толкова смешно?

— Ти не ме искаш.

— Напротив, искам те.

Прозорецът беше отворен и вятърът развя косата й, запрати я в ъгълчетата на устата й. Белита придърпа колене към гърдите си и сведе глава.

— Какво се е случило с теб? — попита Оуди.

Белита не отговори. Оуди осъзна, че тя плаче. Отби отстрани на пътя. Почти се беше стъмнило. Наведе се и целуна бузата й, каза й, че съжалява. Кожата й беше почти хладна. Той прокара връхчетата на пръстите си по лицето й, по вдлъбнатините и изпъкналостите, сякаш бе слепец, който изучава красотата й. И за първи път разбра, че любовта може да носи тъга, жестокост и унищожение също толкова лесно, колкото носи добрина и радост.

Белита избута ръцете му от себе си и му каза да я закара вкъщи.

По-късно Оуди застана под душа и дълго стоя неподвижен пред огледалото, хванал четката за зъби, без да може да се съсредоточи. Безкрайно близко и толкова далечно, лицето на Белита го преследваше: леко разтворените й устни, гладкостта на кожата й, кафявото на очите й, лекото й задъхано дишане и водопадът от въздишки. Струваше му се, че страстта им може да освети цели градове, и все пак Белита се отдалечаваше от него, използваше тялото му, за да достигне до далечно място, до което той никога не би могъл да се добере.

По-късно Оуди слезе до вестибюла, отиде до платения телефон и се обади на майка си в Далас. Не беше говорил с нея от шест месеца, но изпращаше картички, прати й подарък за рождения ден — рамка за снимка, обточена с мидички (което носело лош късмет според силно суеверната Белита).

Слушаше как телефонът звъни и си представяше, че майка му минава по тесния коридор, заобикаля страничната масичка и стойката за шапки. По линията имаше ехо. Зачуди се дали жиците действително пренасят думите му, или ги превръщат в сигнали.

— Добре ли си? — попита го тя.

— Срещнах едно момиче.

— Откъде е?

— Салвадор. Искам да се оженя за нея.

— Прекалено си млад.

— Тя е жената за мен.

— Предложи ли й?

— Не.

Заспал едва на разсъмване, Оуди се събужда малко преди обед. Иска да е навън и да усеща слънцето върху кожата си, да вдишва свободата, докато все още я има. Излиза от киното и върви по улиците, опитва се да прочисти главата си. Когато напусна затвора, имаше план, но сега започва да се пита дали цената не е прекалено висока. Още две невинни души са мъртви — как би могла каквато и да е цел да си заслужава такава жертва?

Въобразява си, че хората го зяпат, сочат го с пръст, шепнат зад гърба му. Подминава мъж в халат и млада жена с татуировки, която трепери от гняв, ридае под един прозорец и умолява някого да отвори „проклетата врата“. Преминава покрай изгоряла кола, изоставен хладилник, магазини с намалени стоки, шоуруми, банда мотоциклетисти.

В един момент поглежда нагоре и забелязва църква с табела отпред, на която пише: „Ако наистина обичаш Бог, покажи му парите си!“ На отсрещния ъгъл има магазинче за алкохол с ярък неонов знак над вратата. На рафтовете са подредени множество бутилки — концентрати и ликьори, ферментирали плодови напитки, които Оуди никога не е вкусвал или чувал. И все пак сериозно обмисля колко лесно би било да влезе и да се напие до забрава.

Над главата му дрънва звънче. Пътеките са празни. В магазина има камера, насочена към входа. Оуди се вижда на екрана. Кима на мъжа зад щанда.

Вижда платен телефон и обмисля да се обади на майка си, но вместо това звъни на телефонни услуги. Пита за телефонен номер и слуша сигнала „свободно“. Вдига секретарка.

— Искам да говоря със специален агент Фърнис — казва Оуди.

— Кой е на телефона?

— Имам информация за нея.

— Трябва да ми дадете името си.

— Оуди Палмър.