Майкл Роботэм - На живот и смърт

— Това беше съвсем друга бира. Върнън познаваше човек, който работеше в охранителна фирма и имаше договор да прибира пари от банки и брокерски компании.

— Скот Бушом?

— Никога не съм го виждал.

— Той е охранителят, загинал при обира.

Рабит свива рамене.

— Може той да е бил вътрешният им човек, а може и да не е бил той. Върнън не каза. Организацията беше перфектна. Два пъти месечно бронираният камион ходеше до банките и вземаше повредените банкноти — онези, които са се скъсали, били са изпрани в пералнята или са изцапани с нещо. Пренасяха ги до обект за унищожаване на документи близо до Чикаго. Федералният резерв изгаря парите в огромен шибан крематориум. Можеш ли да повярваш? Върнън знаеше кога ще стане и по кой път ще мине камионът, затова планирахме да отвлечем товара, да завържем охранителите, да гръмнем задните врати и да потеглим с парите, които бяха немаркирани и непроследими. Никой не им знаеше дори серийните номера. Всъщност не сме обрали никого. И бездруго щяха да унищожат банкнотите, нали се сещаш?

— Как се включи в удара Оуди Палмър?

— Сигурно Върнън го е вербувал.

— Ти срещал ли си Палмър?

— Не.

— А брат му?

Рабит клати отрицателно глава.

— Не бях и чувал за тях, преди цялата работа да се сговни. Бях съсипан, казвам ти, да загубя Върнън и Били по този начин. Били беше малко отнесен. Вземал е психотропни вещества като тийнейджър и това го направило параноичен, но беше добро хлапе. Ходеше с малката ми сестра известно време.

— А оттогава чувал ли си нещо за Карл.

— Чух, че бил в Южна Африка.

— Мислиш ли, че е прибрал парите?

— Така казаха от полицията. Предполагам, че на мен се полага поне половин милион.

— Защо?

— Върнън ми обеща дял, макар да не успях да се включа в удара. А виж ме сега, чистя шибани подове и съм бавачка на принцеса Фиона.

Момичето вдига глава и се обажда с хленчещ глас:

— Гладна съм.

— Вземи си нещо от автомата.

— Нямам пари.

Рабит претърсва джобовете си. Има само двайсетачката от Мос. Поглежда го.

— Имаш ли нещо по-дребно?

Мос му подава банкнота от пет долара. Момичето я взема и отмята коса назад. Рабит я гледа как се отдалечава и зяпа прекалено дълго бедрата й.

— Къде каза, че е майка й?

— Работи.

— Май е по-добре да си гледаш пода.

— Да гледаш, не е престъпление — казва Рабит и се ухилва. — После се прибирам вкъщи и чукам майка й на изгасена лампа.

Мос го хваща за ризата, копчетата й хвръкват и отскачат от пода. Рабит отчаяно се опитва да стъпи на твърдо.

— Пошегувах се — хленчи Рабит. — Къде ти е чувството за хумор?

— Май съм го загубил някъде из задника ти. Може би трябва да навра ботуша си там и да го потърся.

Блъска го назад към пейката, излиза от физкултурния салон и подминава момичето в края на стълбите. То яде пакет картофен чипс и облизва пръстите си.

Мос спира. Обръща се.

— Някога докосвал ли те е по неуместен начин?

Хлапето поклаща отрицателно глава.

— Какво ще направиш, ако се случи?

— Ще му отрежа оная работа.

— Умно момиче.

Оуди два часа е чакал пред апартамента на Бернадет, наблюдавал е улицата и е изучавал тъмните прозорци в смътно очакване да види специални екипи на полицията, наклякали по стълбите, и силуети на снайперисти по покривите. Смрачава се и кварталът е осеян със сенки заради дъждовните облаци, които се носят хаотично пред слънцето.

Жители на сградата влизат и излизат. Край него минава жена, повела съпротивляващо се куче, твърде мързеливо, за да подуши пожарен кран, и прекалено дебело, за да вдигне крак. Висок слаб мъж с черен костюм пуши приведен, взира се в земята между обувките си, сякаш чете послание, написано с тебешир на цимента.

Оуди прекосява пътя, опитва се да си придаде вид, че живее там, а в действителност не е сигурен, че изобщо живее. Има паркирани коли по площадките между прашните храсти и зелените ивици морава, които изглеждат оцветени с химия, а не естествени. Спира до автомобил със синьо найлоново покривало, което се къдри от бриза, сякаш отдолу има нещо живо. Кляка, промушва ръка и прокарва пръсти по всяка гума в търсене на ключове. Бернадет му обеща. Може би си е променила решението. Отново поглежда, ляга по корем. Сребърен проблясък привлича вниманието му. Ключът лежи на асфалта зад гумата. Оуди пропълзява под шасито.

Зад себе си чува стъпки. Надига се на хълбок, очаква да види дузина оръжия, насочени към него. Мъжът от стълбите стои над него и скрива слънцето. Висок е, с дълъг нос и кичур косми под брадичката (сигурно е бил замислен като бакенбарди, но те са се превърнали в брада). Панталоните му са затъкнати в ботуши.