Майкл Роботэм - На живот и смърт

Самият акт бе лесен — бърз, страстен, потен и див. И все пак сякаш всичко забави хода си. Оуди беше поразен, че времето сякаш се изличи. Беше си лягал с жени и преди — предимно неловки, тромави изживявания в общежитията под плакати на кинозвезди и колажи със семейни снимки. В колежа момичетата бяха главно артистични натури, които се обличаха в гръндж стил и четяха феминистки трактати или поезията на Силвия Плат. Оуди обикновено оставаше за през нощта и се измъкваше преди изгрев-слънце, като си казваше, че те няма да имат нищо против, ако не им се обади и не им пише.

Другите момичета, които бе срещал, все се опитваха да си придават важност с флиртовете, дрехите и тайните си, но Белита не се стараеше да впечатли него, нито когото и да било. Беше различна. Нямаше нужда да говори. Не им беше нужно да знаят какво мисли другият. И все пак с най-слабото движение на очите, извиване на устните или намек за усмивка тя можеше да трогне Оуди, който се чувстваше така, сякаш се взира в бездната на кладенец. Трябваше само да падне вътре.

Какво друго си спомня? Всичко. Всяка подробност от кожата й с цвят на меласа, уханието й, високомерния й нос и плътни вежди, слабия блясък от пот над горната й устна, единичното легло, разхвърляните им по пода обувки и дрехи: памучната й рокля, избеляла от прането, сандалите й, евтините й сини бикини, верижката на врата й с малък сребърен кръст. Помнеше начина, по който гърдите й изпълваха празнотата на ръцете му; как измяука като бездомно котенце, когато свърши…

— Аз принадлежа на Ърбан — каза Белита разсеяно, като галеше китката му.

— Да — отвърна Оуди, без да я слуша.

Докосването й го наелектризираше и парализираше. Ръката й в неговата, преплетените им пръсти — цял един живот бе събран в тази едничка топла точка на допир.

Отново правиха любов. Белита се разтревожи, че Ърбан може да се прибере и да ги завари заедно, както и че Оуди може да я помисли за лека жена, а в същото време показваше, че жадува за тежестта му между бедрата си, за ускорения му дъх до ухото си и за всяка потна извивка на тялото му.

След това Белита стана и отиде до тоалетната. Той седна на края на леглото, очите му бяха привикнали с мрака. Когато тя се върна, Оуди прокара върха на пръста си по тила и дължината на гръбнака й, нагоре и надолу по прешлените й. Белита потръпна и през тялото й сякаш премина вълна. Промълви нещо и се сви на кълбо. Заспа. Той също спа и се събуди в малките часове. Чуваше звук от течаща вода. Белита се появи от банята полуоблечена. Нахлузи гащичките си.

— Трябва да си вървиш.

— Обичам те.

— Веднага!

По-големият Трети квартал [39] Квартал в Хюстън, населен само с афроамериканци. — Б. пр. в Хюстън има малка търговска част с лихварски къщи, сергии за тако, църкви, стриптийз клубове и безрадостни барове, скрити зад прозорци с мрежа и армирани врати.

Мос спира пред една от сградите. Над прозореца й има табела „Полици за гаранция Четири аса“, а отдолу се чете поетичното допълнение: „Бащата на детето ви е в затвора? Продайте златото си и платете гаранцията!“

Наднича през здравата мрежа, заслонил очи с ръце. Вижда изложените сандъчета с бижута, часовници и електроуреди. Едра жена от латино произход мие пода с парцал и кофа сапунена вода. Мос почуква и двойната ключалка изтраква. Чистачката открехва леко вратата.

— Търся Лестър.

— Господин Дъбърли не е тук.

— Къде е?

Жената се поколебава. Мос издърпва десет доларова банкнота от пачката си с пари. Чистачката я грабва, сякаш всеки миг ще я издуха несъществуващ вятър, и посочва отсреща на пътя. Там има долнопробна кръчма с една-единствена неонова табела във формата на гола каубойка, която е нахлупила каубойска шапка на главата си и върти ласо.

Мос поглежда пак към вратата, но тя вече е затворена.

— Благодаря, госпожо — казва на празното пространство. — И на мен ми беше приятно да се запознаем.

Пресича пътя и пристъпва в мрака на бара. Препъва се по последните две стъпала и се озовава в голяма стая, напоена с миризма на пот, бира и изпарения от храни, пържени във фритюрник. Дългият бар е разположен по протежението на огледална стена с рафтове, върху които са наредени бутилки в различни форми и цветове: някои кръгли, други тънки, някои с червени восъчни запушалки, други със завинтващи се капачки.

Лестър Дъбърли е облегнал лакти на бара, прегърбен над чаша, пълна с натрошен лед и тъмен бърбън. Той е дебел мъж с огромни кокалчета на ръцете, от ушите му стърчат кичури сиви косми. Носи карирана жилетка, която не може да се закопчее върху корема му.