Майкл Роботэм - На живот и смърт

— От два дни насам не.

— Искам ключ. — Валдес взема магнитната карта. — Ако не се върна до пет минути, искам да се обадиш на този номер и да кажеш, че полицай има нужда от подкрепление.

— Защо не се обадите вие?

— Още не знам дали ще имам нужда от подкрепление.

Оуди се буди със странната увереност, че е сънувал, но няма никакъв спомен от съня. Усеща познатата болка от загубата на нещо, което току-що се е изтърколило от ума му. Бил е на косъм да го види, но вече е изгубено. По същия начин усеща и миналото си — вихър от прах и боклуци.

Отваря очи, без да знае дали е чул звук, или е усетил промяна в налягането. Става и отива до прозореца. Вън е тъмно. Тихо.

— Какво има? — пита го Каси.

— Не знам, но сега ще си тръгна.

— Защо?

— Време е. Вие останете тук. Не отваряйте вратата, освен ако не е полицията.

Каси се колебае, прехапала е долната си устна, сякаш се опитва да премълчи нещо. Оуди нахлузва ботушите си и грабва сака. Открехва леко вратата, оглежда се в двете посоки по пасажа [41] Мотелите в САЩ имат пасажи за преминаване, външни коридори, които вървят покрай входните врати на стаите, подобно на тераса. — Б. пр. . Нищо не помръдва на паркинга, но той си въобразява, че забелязва дебнещи сенки, скрити навсякъде. Част от рецепцията се вижда, но Оуди не забелязва никого зад бюрото.

Пасажът завива надясно. Като се придържа близо до стената, Оуди се придвижва към стълбите, но чува как някой се приближава. Най-близката врата е с табелка „Чистачка“. Дръжката й трака хлабаво, когато я пробва. Ключалката е евтина. Блъска вратата с рамо, влиза вътре и я затваря след себе си. Вътре има мокри парцали за чистене и метли, изправени в количка.

Покрай решетъчната врата преминава сянка. Оуди изчаква още няколко секунди, в гърлото му е заседнал страх. В този момент чува как някой крещи „Полиция!“, а после — писък на жена. Оуди вече бяга. В края на стълбите завива надясно и се щура като паяк между паркиралите коли, докато стига до заграждението отзад. Набира се нагоре. Скача от другата страна. Пак тича, прекосява двора на фабрика, намира отворена порта, която води към странично шосе. Чува крясъци. Силен пукот. Аларми. Псувни.

Валдес винаги е живял с убеждението, че пътят на човешкия живот се определя от шепа решения. Те не са непременно правилни или грешни, но всяко от тях чертае различна пътека. А ако се беше присъединил към морските пехотинци вместо към щатската полиция? Можеше да се озове в Афганистан или Ирак. Можеше да е мъртъв. А ако не беше на работа в нощта, когато Санди бе изнасилена? Можеше никога да не я срещне и утеши. Можеше да не се влюбят. А ако Макс не се беше появил в живота им? Има толкова много „ами ако“, „но“ и „може би“, но само няколко от тях наистина са от значение, защото имат властта да променят живота ти.

Спира пред мотелската стая и проверява служебния си револвер, но решава да го прибере в кобура на рамото си. Вместо това вади второ оръжие, което държи на ремък под дясното си коляно. На това го беше научил в началото на кариерата един шериф, който беше оцелял при бюрократичните съкращения и политическата коректност на деветдесетте години — винаги дръж в себе си пистолет за подхвърляне [42] Става въпрос за оръжие, което полицията подхвърля на местопрестъплението като фалшива улика. — Б. пр. , защото не знаеш кога ще ти потрябва. Този на Валдес е малък полуавтоматичен пистолет със счупена дръжка, увита в тиксо. Без минало. Непроследим.

Поглежда през балкона. Паркингът е празен. Палмовите листа размахват тъмните си сенки върху цимента край басейна. Притиснал ухо до вратата на стая 239, Валдес слуша. Нищо. Плъзва магнитната карта през панела. Червената светлинка премигва и става зелена. Дръжката се завърта и вратата се открехва към тъмната стая.

Една жена се изправя рязко, стиснала чаршаф до тялото си. С широко разтворени очи. Безмълвна. Валдес оглежда стаята, леглата, пода, насочва пистолета си от една на друга страна.

— Къде е той? — прошепва.

Жената отваря уста. От нея не излиза звук.

От банята излиза сянка. Валдес реагира инстинктивно и изкрещява:

— Полиция!

От дулото блясва светкавица. Малкото момиченце полита назад, кръвта му опръсква огледалото. Майка му изпищява. Валдес завърта пистолета. Отново стреля. В челото й се появява дупка. Тялото й се свлича настрани и пада от леглото заедно с чаршафите.

Всичко става за един миг и все пак в ума си Валдес го вижда на забавен кадър — как насочва пистолета и дърпа спусъка, усеща как оръжието отскача и сърцето му блъска при всеки удар.