Майкл Роботэм - На живот и смърт

Стрелбата е спряла. Валдес стои замръзнал. Виновен, че се е паникьосал, виновен, че е стигнал твърде далеч. Избърсва устата си с опакото на ръката и се опитва да мисли трезво. „Палмър беше тук. Къде е сега? Какво направих?“

Някой тича надолу по стълбите. Валдес отива до прозореца и вижда сянка да бяга през паркинга. Рита преходната врата и спринтира през съседната стая, като крещи:

— СПРИ! ПОЛИЦИЯ! ОСТАВИ ОРЪЖИЕТО!

Тича с все сила по пасажа и вади служебното си оръжие от кобура. Вдига го над главата си и изстрелва два залпа във въздуха, преди да притича надолу по стълбите и да се втурне на зигзаг между паркиралите коли. Вади мобилния си телефон и набира 911.

— Съобщавам за престрелка. Полицай в преследване на въоръжен беглец… Еърлайн драйв. Мотел „Стар Сити“. Простреляни са жена и дете. Изпратете парамедици.

Прехвърля се над стената и тича, докато стига до широка бетонна водосточна тръба, която минава през центъра на отводнителен канал. Като очертава периметър с дулото на оръжието си, гледа наляво и надясно; прави пълен кръг, без да сваля телефона от ухото си.

— Трябва ми подкрепление и хеликоптер.

— Виждате ли престъпника?

— Да. Насочва се на изток, покрай отводнителния канал. Отдясно има фабрични сгради. Отляво дървета.

— Можете ли да ни дадете описание?

— Знам кой е — Оуди Палмър.

— С какво е облечен?

— Прекалено е тъмно, за да видя.

Изпращат полицейски коли на улиците „Ийст Уитни“, „Оксфорд“ и „Виктория драйв“. Скоро ще чуе сирените.

Валдес забавя крачка и спира. Навежда се, застава на четири крака, диша тежко. Пот се стича в очите му и надолу по гърба. Изплюва жлъчка върху напукания цимент под обувките си. Псува. Трепери. Отново избърсва устата си с ръка и се опитва да забави мислите си и да погледне нещата в перспектива. Трябва да помисли. Да диша. Да планира.

С помощта на салфетка избърсва отпечатъците си от пистолета за подхвърляне. Цев. Спусък. Предпазител. Затвор. Задържа го над отводнителния канал и го пуска. Оръжието отскача два пъти от бетона и цопва във водата.

Валдес си поема дъх и вдига телефона.

— Мисля, че ми избяга.

Оуди следва отводнителния канал на юг, гази през застояли локви, където плъхове цвърчат и се шмугват в дупките си, а колички за пазаруване лежат като мъртви, полетели надолу от мостовете. Не е свикнал да е на толкова открито бойно поле и сега трябва да се бори с напрежението, предизвикано от широкото пространство наоколо; с чувството, че то се опитва да го разкъса на парчета и да ги разпръсне навсякъде. Години наред е бил обграден от стени, ограничения и бодлива тел; опирал е гръб в нещо, за да няма нужда да се бие във всички посоки.

Как го беше открила полицията? Каси сигурно се е обадила на някого. Не я вини. Откъде е можела да знае? Млада е, а вече е изцедена от живота и е загубила увереността, че ще живее вечно, опитва се да блъфира със слаби карти.

Оуди трябва да продължи напред, защото няма начин да се върне назад или да започне отначало. Чул бе изстрели. При мисълта за тях му се завива свят, сякаш някой е крещял в ухото му часове наред и го е оставил с ужасното усещане за жужене в главата. Тича покрай черни чували с боклук, натъпкани сякаш с човешки тела, подминава складове с плоски покриви и метални врати. На фона на рядката мъгла и на луната, която прилича на разрязан картоф, изпъкват отчетливо очертанията на сгради с островърхи покриви. Спира под железопътен мост, сваля ботушите си и изсипва водата от тях. Железопътни линии вървят на изток и на запад. Оуди изпълзява от отводнителния канал и с препъване тръгва по грубия чакъл към проясняващото се небе.

Всичко ще е наред с Каси и Скарлет. Те не са направили нищо лошо. Не знаеха, че е избягал от затвора. Не трябваше изобщо да търси помощта им. Не трябваше изобщо да се сближава с никого. Никога не давай обещания. Така започна всичко. Даде обещание на Белита. А после обеща сам на себе си, че няма да умре в затвора.

На транзитната гара „Кашмир транзит сентър“ Оуди хваща автобус за центъра на града заедно с хора, които работят на смени, и такива, които — все още сънени и опрели глава на прозорците — пътуват всяка сутрин до работата си. Никой не гледа другия в очите. Никой не говори. „Не е много по-различно от затвора — мисли си Оуди. — Опитваш се да се слееш с потока, а не да изпъкнеш.“

Оуди не се отличава много от другите, не е уникален или зашеметяващ, но защо тогава е нечия боксова круша?