Майкл Роботэм - На живот и смърт

Мина израсна в Енгълтън, играеше тенис в отбора на местната гимназия, преди да отиде в колежа, да се омъжи, да се разведе и да опита отново. Двайсет години по-късно тя все още изглежда добре на тенис корта и извън него, независимо дали играе смесени двойки, или флиртува с по-млади мъже в балната зала „Магнолия“.

Пилкингтън подозира, че тя му изневерява, но поне е дискретна. Той също се опитва да бъде. Двамата спят в отделни стаи. Живеят отделен живот. Но поддържат фасадата, защото обратното би им излязло твърде скъпо.

Край него минава мъж. Пилкингтън вдига ръка и хваща рамото му.

— Как върви, Роланд? — пита той началника на екипа на сенатор Даулинг.

— Малко съм зает в момента, господин Пилкингтън.

— Той знае, че искам да го видя, нали?

— Да, знае.

— Каза ли му, че е важно?

— Да.

Роланд изчезва в тълпата. Пилкингтън си взема ново питие и разговаря за незначителни неща с познати, без да сваля очи от сенатора и за миг. Не харесва особено политиците, въпреки че семейството му е произвело няколко. Прадядо му Август Пилкингтън беше конгресмен при управлението на Кулидж [19] Калвин Кулидж (1872–1933) — трийсетият президент на САЩ; заема поста от 1923 до 1929 година. — Б. р. . Тогава семейство Пилкингтън притежаваше половината община Белмор, имаше дялове в петрола и корабоплаването. Но баща му загуби всичко в петролната криза през седемдесетте години. Семейното състояние, трупано шест поколения, бе унищожено в рамките на шест месеца — такива са приумиците на капитализма.

Оттогава Виктор дава най-доброто от себе си, за да възстанови семейното име. Образно казано, да купи обратно фермата хектар по хектар, парче по парче, тухла по тухла. Но това му носи загуби в личен план. Някои хора успяват благодарение на родителите си, а други — въпреки тях. Неговият баща прекара пет години в затвора и накрая чистеше болнични тоалетни. Пилкингтън презираше слабостта на този мъж, но ценеше плодовитостта му. Ако през 1955 година не беше направил бебе на млада продавачка, която изнасилил на задната седалка на своя ретро „Даймлер“ [20] Немска автомобилна компания, която произвежда марки автомобили като „Майбах“, „Мерцедес-Бенц“ и „Додж“. — Б. пр. (специално внесен от Англия), Виктор никога нямаше да се роди.

Странно е как едно семейство може да тържествува със своето величие, да проследява родословието си чак до основателите на Тексас с техните политически кабинети, компании и династични бракове, докато най-голямото постижение на друго семейство е просто, че е оцеляло. Едва след банкрута и влизането на баща му в затвора Виктор можа да оцени какво постижение е да се издигнеш над обикновените хора.

Но в балната зала тази вечер той все още се чувства като провал.

В далечния край на залата сенатор Даулинг е заобиколен от доброжелатели, подмазвачи и хора, които се грижат за политическия му имидж. Жените го харесват, особено властните жени начело на фамилията. Всички семейства от висшата класа са тук, включително един младеж с фамилия Буш, който разказва футболни истории от колежа. Всички се смеят. Когато си Буш-младши, анекдотите няма нужда да са смешни.

Вратите на кухнята се отварят и излизат четирима сервитьори, понесли двуетажна торта със свещички за рожден ден. Оркестърът подхваща песента „Честит рожден ден“ и сенаторът притиска ръка към сърцето си и се покланя към всеки ъгъл на балната зала. Фотографите са в готовност. Светкавиците на фотоапаратите се отразяват в излъсканите му зъби. Съпругата му се материализира до него, облечена в черна вечерна рокля, която е съчетала с огърлица от диаманти и сапфири. Целува го по бузата и оставя отпечатък от червило — кадърът, който ще излезе в светските страници на вестник „Хюстън Кроникъл“ в неделя.

Три наздравици. Аплодисменти. Някой се шегува за броя на свещичките. Сенаторът отвръща с остроумна реплика. Пилкингтън вече се е обърнал с гръб и е отишъл на бара. Има нужда от нещо по-силно. Бърбън. Лед.

— На колко години е сенаторът? — накланя се към него мъж с развързана папийонка, която виси на гърдите му.

— На четирийсет и четири. Най-младият щатски сенатор за последните петдесет години.

— Не изглеждате особено впечатлен.

— Той е политик, накрая със сигурност ще ни разочарова.

— Може би ще е различен.

— Надявам се, че не.

— Защо?

— Ще бъде като да откриеш, че няма Дядо Коледа.

Пилкингтън е чакал достатъчно. Придвижва се през тълпата, стига до сенатора и го прекъсва по средата на вица, който разказва.