Майкл Роботэм - На живот и смърт

Дейв се подсмихва.

— Става.

Яде шумно, като ближе сол и сос от пръстите си. После включва лампата за четене над главата си и разгръща вестник. Обръща шумно страниците.

— Явно пак ще намаляват граничните патрули — казва. — Как ще държат нелегалните имигранти вън от щата? Подай им пръст и ще ти отхапят цялата ръка.

Оуди не отговаря. Дейв обръща страниците и сумти.

— Забравили сме как се води война в тази страна. Я виж Ирак. — Произнася го „Айрак“. — Мен ако питаш, трябва да се пуснат атомни бомби над цял куп мюсюлмански държави, нали ме разбираш. Но няма да стане с черен в Белия дом, особено щом второто му име е Хюсеин.

Оуди се обръща към прозореца и гледа мрачния пейзаж навън. Разпознава точките светлина от фермите и навигационните фарове по далечните върхове.

— Знам какво говоря — продължава Дейв. — Бих се във Виетнам. Трябваше да им пуснем атомна бомба на ония жълтите с дръпнатите очи. Оранжевият агент [16] Името на хербицид дефолиант, използван от армията на САЩ по време на Виетнамската война. По-късно се оказва, че той предизвиква рак и генетични изменения, довели до раждане на деца с увреждания поколения наред. — Б. р. беше твърде лек за тях. С изключение на жените. Жълтите жени са много красиви. Може да изглеждат на дванайсет, но са страшни в леглото.

Оуди издава някакъв звук. Мъжът спира.

— Безпокоя ли те нещо?

— Да.

— Защо така?

— Жена ми е виетнамка.

— Без майтап? Извинявай, мой човек, не исках да те засегна.

— Да, искаше.

— Откъде можех да знам?

— Току-що обиди цяла човешка раса, цяла една религия и жените по принцип. Каза, че си искал или да ги чукаш, или да им пуснеш атомна бомба, което те прави расист и отрепка.

Дейв почервенява като домат, изправя се с безизразна физиономия и се протяга за куфара си. За миг Оуди решава, че Дейв може би търси пистолет, но мъжът тръгва по пътеката, намира си друго място, където се представя на друг пътник и се оплаква от „ограничените задници“, които човек среща в междуградските автобуси.

Спират в Сегуин и Шуленбург, а точно преди полунощ стигат до Хюстън. Въпреки късния час автогарата е пълна с всевъзможни хора — някои спят на пода, други лежат по седалките. Има автобуси с табели за Лос Анджелис, Ню Йорк, Чикаго и градовете между тях.

Оуди отива в тоалетната. Пуска чешмата и плиска вода върху лицето си, чеше наболата брада по челюстта си. Брадата му расте твърде бавно, за да се дегизира с нея, а изгорялата му от слънцето кожа започва да се бели от носа и челото. Когато беше в затвора, се бръснеше всяка сутрин, защото това запълваше пет минути от деня му и показваше, че все още му пука. Сега в огледалото виждаше мъж, а не момче: по-стар, по-слаб, корав по непознат за него начин.

В тоалетната влизат жена и малко момиче. И двете са руси, облечени с дънки и платнени обувки. Жената е на около двайсет и пет, с коса, прибрана на висока конска опашка. Носи тениска на Rolling Stones , под която личат зърната на гърдите й. Малкото момиче изглежда на шест или седем, с липсващ преден зъб и раница на „Барби“ на раменете.

— Извинете — казва майката, — но женската тоалетна е затворена за почистване.

Слага плик с тоалетни принадлежности на ръба на мивката и вади четки за зъби и паста. Намокря хартиени кърпички, вдига нагоре тениската на дъщеря си и я мие под мишниците и зад ушите. После я навежда над мивката и мокри скалпа на момичето с течащата вода, използва течен сапун, за да измие косата й, като й казва да държи очите си затворени.

Обръща се към Оуди.

— Какво си зяпнал?

— Нищо.

— Да не си някой перверзник?

— Не, госпожо.

— Не ме наричай „госпожо“!

— Извинявай.

Оуди излиза забързано, като бърше мокрите си ръце в дънките. На улицата пред автогарата има хора, които пушат и се мотаят. Някои са дилъри. Други сводници. Има и престъпници, които търсят момичета — избягали от дома или бездомни; момичета, които могат да омаят със сладки приказки; момичета, които могат да надрусат; момичета, които спират да крещят, когато сключиш ръце около гърлото им. „Може би съм видял твърде много“ — мисли си Оуди, който обикновено не търси най-лошото в хората.

Обикаля квартала и намира „Макдоналдс“ — ярко осветен и украсен в синьо, жълто и червено. Купува си меню и кафе. Малко по-късно забелязва майката и дъщерята от тоалетната. Седнали са в сепаре и си правят сандвичи с хляб и ягодово желе.

Оуди се наслаждава на гледката, когато управителят се приближава към тях.