Майкл Роботэм - На живот и смърт

Купиха си шест бири и седнаха до река Тринити, под железопътния мост. Влаковете преминаваха с грохот над главите им на път към „Юниън Стейшън“. Оуди искаше да разпита брат си за затвора. Как е там? Истина ли са и половината истории, които се говорят? Карл го попита дали има трева.

— Освободен си условно.

— Помага ми да се отпусна.

Двамата седяха мълчаливо и гледаха как кафявите води се вият във водовъртежи.

— Наистина ли мислиш, че има тела там долу? — подхвърли Оуди.

— Сигурен съм — кимна Карл.

Оуди му каза за стипендията си в университета „Райс“ в Хюстън. Щяха да платят таксите му, но трябваше сам да покрие разходите си за жилище и храна, затова работеше двойни смени в залата за боулинг.

Карл обичаше да го дразни за това, че е „умникът в семейството“, но Оуди си мислеше, че брат му тайно се гордее с него.

— Какво ще правиш сега? — попита.

Карл сви рамене и смачка кутийката от бира с ръка.

— Татко казва, че може да ти намери място като работник на строеж.

Брат му не отговори.

Когато най-после стигнаха у дома, последва изобилие от прегръдки и сълзи. Майка им непрекъснато сграбчваше Карл откъм гърба, сякаш щеше да й избяга. Татко им си дойде рано от гаража, което правеше рядко. Не каза много, но Оуди виждаше, че е щастлив, задето Карл си е отново у дома.

Месец по-късно Оуди започна втората си година в колежа в Хюстън и не се прибра в Далас до Коледа. Дотогава Карл вече живееше в къща в Хюстън и се занимаваше с различни неустановени дейности. Беше скъсал с приятелката си и караше мотоциклет, който „пазеше за приятел“. Изглеждаше нервен. Избухлив.

— Хайде да играем покер — предложи на Оуди веднъж.

— Опитвам се да пестя пари.

— Може да спечелиш някакви.

Карл го убеди да играе, но непрекъснато сменяше правилата, като казваше, че така играят в затвора. И понеже всички промени бяха в негова полза, Оуди загуби половината пари, които беше спестил за колежа. Брат му излезе и се върна с бира. Взел беше също метамфетамини и екстази. Искаше да се надрусат и така и не разбра защо Оуди предпочете да си отиде вкъщи.

Следващото лято Оуди работи в залата за боулинг и в гаража. Карл наминаваше често и се опитваше да иска пари назаем. Сестра им Бернадет беше започнала да излиза с момче, което работеше в банка в центъра. Имаше кола и хубави дрехи. Карл не го харесваше.

— За какъв се мисли тоя?

— Не прави нищо лошо — възрази Оуди.

— Мисли си, че е по-добър от нас.

— Защо реши така?

— То се вижда. Държи се надменно.

Карл не искаше да слуша, когато му обясняваха, че някои хора работят здраво, за да живеят в хубава къща или да карат нова кола. Предпочиташе да презира успеха им. Сякаш стоеше отвън, непоканен на нечие частно парти, с нос, притиснат до прозореца, взрян във въртящите се поли и красивите танцуващи момичета. Не просто гледаше завистливо. А изпитателно. Възмутено. Жадно.

По-късно същото лято брат му позвъни към десет часа вечерта. Бил в бар в Източен Далас. Моторът му се повредил и трябвало някой да го закара вкъщи.

— Няма да дойда да те взема — каза Оуди.

— Обраха ме. Нямам пари.

Оуди прекоси целия град. Паркира отпред. Барът имаше светеща реклама на бира „Дикси“ и дървен под, покрит с фасове, които напомняха за смачкани хлебарки. Няколко рокери играеха билярд и удряха бялата топка толкова силно, че звучеше като удар на камшик. Единствената жена беше на около четирийсет, облечена бе като тийнейджърка и танцуваше пияна пред джубокса, докато дузина мъже я гледаха.

— Остани за едно питие — каза Карл.

— Мислех, че нямаш пари.

— Спечелих малко. — Брат му посочи към билярдната маса. — Какво ще пиеш?

— Нищо.

— Вземи си безалкохолно.

— Отивам си у дома.

Оуди излезе. Карл го последва на паркинга ядосан, че го е изложил пред новите му приятели. Зениците му бяха разширени и първите два пъти не нацели дръжката на вратата. Оуди го закара вкъщи, свалил прозорците на колата, в случай че на Карл му се доповръща. Пътуваха мълчаливо и Оуди помисли, че Карл е заспал. Но брат му внезапно заговори и звучеше като изгубено дете.

— Никой няма да ми даде втори шанс.

— Дай си малко време — отвърна Оуди.

— Не знаеш какво е. — Карл се изправи на седалката. — Трябва ми само един голям удар. И ще съм се уредил. Ще мога да се махна от това място и да започна на чисто някъде, където няма хора с предразсъдъци към мен.

Оуди не разбираше.

— Помогни ми да обера банка — заяви Карл, без да увърта повече.