Майкл Роботэм - На живот и смърт

Дезире поклаща глава.

— Оуди Палмър не се интересува от парите. Не мисля, че му пукаше и от факта, че е затворен тук. Другите мъже брояха часовете и дните до освобождаването си, но Оуди се взираше в далечината, сякаш гледаше отвъд океана или наблюдаваше плуващи във въздуха искри от лагерен огън. Можеше да накара стените на килията да изчезнат. — Мос се поколебава. — Ако не бяха сънищата…

— Какви сънища?

— Често лежах на леглото си и го дебнех. Чудех се дали някоя нощ няма да се изпусне къде е скрил парите, но той така и не го направи. Вместо това все го чувах да плаче. Като дете, което се е загубило сред царевицата и ридае за майка си. Преди се чудех какво би накарало голям мъж да плаче. Попитах го, но той не искаше да говори по темата. Не го беше срам, че е плакал. Не се страхуваше от слабостта, която показваше.

Специалният агент гледа в бележника си.

— Двамата сте работили в библиотеката. С какво се занимаваше Оуди там?

— Учеше. Четеше. Подреждаше рафтовете. Образоваше се. Пишеше писма. Подготвяше обжалвания за други хора, но никога за себе си.

— Защо?

— И аз това го питах.

— Какво ти отговори?

— Каза, че е виновен.

— Знаеш ли, че е трябвало да бъде освободен вчера? — пита Дезире.

— Чух.

— Защо би избягал?

— Мислех си за това.

— И?

— Задаваш грешния въпрос.

— Какво трябва да попитам?

— Повечето мъже тук си мислят, че са корави, но всеки ден им напомнят, че не са. Оуди прекара десет години в опити да остане жив. Почти не минаваше седмица, без пазачите да посетят килията му и да го пребият като мръсно куче. Задаваха му същите въпроси, които ти задаваш. А през деня идваше ред на мексиканската мафия или на тексаския синдикат, или на арийското братство… на всеки тъп страхливец, на когото му се приискаше да тормози Оуди. Тук има и хора с особени, непреодолими импулси, които нямат нищо общо с алчност или власт. Може би са видели нещо в Оуди, което са искали да унищожат — оптимистичния му вид или чувството за вътрешен мир. За боклуци като тях не е достатъчно само да наранят друг човек, те искат да го погълнат, искат да разпорят гърдите му и да изядат сърцето му, докато кръвта потече по лицата им, а зъбите им се оцветят в червено. Каквато и да е била мотивацията, имаше негласен договор за смъртта на Оуди от първия му ден тук. И се удвои преди месец. Душиха го, пребиваха го, рязаха го със стъкло и го гориха, но той никога не показа омраза или слабост.

Мос поглежда нагоре и задържа погледа на Дезире.

— Искаш да знаеш защо е избягал сега, но задаваш грешния въпрос. Би трябвало да питаш защо не го е направил по-рано.

Оуди не хваща първия възможен автобус. Скита из улиците на Сан Антонио и свиква с шеметното движение и шума. Извисяващите се сгради са по-високи, отколкото ги помни. Полите са по-къси. Хората са по-дебели. Телефоните са по-малки. Цветовете са по-убити. Хората избягват контакт с очи. Избутват те и минават, забързани нанякъде: майки с колички, бизнесмени, офис служители, пазаруващи, куриери, ученици, шофьори за доставки, шопинг асистенти и секретарки. Всички изглеждат, сякаш се опитват да стигнат някъде или бягат от нещо.

Забелязва билборд, кацнал на върха на офис сграда. Два образа, долепени един до друг. Първият показва жена, която работи на лаптоп, облечена в строг костюм, с очила и хваната на кок коса. Другият я показва по бански, излегната на плаж с бял пясък, морската вода е с цвета на очите й. Отдолу е изписано: „Изгубете се в Антигуа“.

Островите се харесват на Оуди. Може да си представи как бавно почернява на плажа, как маже с плажно олио раменете на някоя мацка и го оставя да потече по гърба й към всяко скрито кътче на тялото й. Колко време мина? Единайсет години без жена. Без една определена жена.

Всеки път, когато решава все пак да си хване автобус, нещо го разсейва и минава още час. Купува си шапка и тъмни очила, както и нови дрехи, чифт маратонки и евтин часовник, шорти и машинка за подстригване. В магазина за телефони се опитват да му пробутат лъскава правоъгълна призма от стъкло и пластмаса, като му говорят за приложения, пакети с данни и интернет.

— Искам такъв, с който да мога просто да се обаждам и толкова — настоява Оуди.

Освен мобилния телефон си купува и четири предплатени симкарти, след което прибира новите си покупки в джобовете на малка раница. После сяда в бар срещу гара „Грейхаунд“ и наблюдава как хората влизат и излизат. Има войници в униформи, които носят войнишки сакове и навярно се прехвърлят от някоя от военните бази в тази част на Тексас. Някои от тях заговарят паважните принцеси, които проституират в близките мотели.