Майкл Роботэм - На живот и смърт

— Какво?

— Мога да ти дам двайсет процента от печалбата. Трябва само да караш колата. Няма нужда да влизаш. Просто стой в автомобила.

Оуди се разсмя.

— Няма да ти помогна да обереш банка.

— Само трябва да караш.

— Ако искаш пари, хвани се на работа.

— Лесно ти е да го кажеш.

— И какво трябва да значи това?

— Ти си синеокото момченце, любимецът. Нямам нищо против да съм блудният син. Помогни ми да си взема моя дял по-рано и ще се изпаря без следа.

— Ние нямаме дялове.

— Защото ти получи всичко.

Върнаха се в къщата на родителите си. Карл спа в старата си стая. Оуди се събуди жаден през нощта и тръгна да си вземе чаша вода. Намери Карл в кухнята — седеше в пълен мрак, само от открехнатата врата на хладилника се процеждаше светлина. Лицето му блестеше.

— Какво си взел?

— Само нещо, което да ми помогне да спя.

Оуди изплакна чашата си и се обърна да си върви.

— Съжалявам — каза Карл.

— За какво?

Той не отговори.

— За световния глад, за глобалното затопляне, за еволюцията? За какво съжаляваш?

— Че съм такова разочарование.

Оуди се върна в колежа и приключи втората си година там с най-добър успех по почти всички предмети. Работеше през нощта в денонощна пекарна и ходеше на лекции с брашно по дрехите. Едно момиче, навярно мажоретка, му даде прозвището Кнедлата , което му остана.

Когато се прибра вкъщи на следващата Коледа, откри, че колата му я няма. Карл я беше взел назаем и не си беше направил труда да я върне. Вече не живееше вкъщи. Отседнал бе в мотел край магистралата „Том Ландри“ и живееше с момиче, което приличаше на проститутка и имаше бебе. Оуди намери брат си до басейна облечен в същото кожено палто, което носеше, когато излезе от „Браунсвил“. Очите му бяха като стъклени, а под стола му лежаха смачкани бирени кутийки.

— Искам ключовете от колата си.

— Ще ги донеса по-късно.

— Искам ги сега.

— Няма бензин.

Оуди не му повярва. Качи се зад волана и завъртя ключа. Двигателят угасна. Хвърли ключовете обратно на Карл и хвана автобуса до вкъщи. Взе бейзболната си бухалка, отиде до клетката за батиране и направи осемдесет подавания, докато изкара яда си.

Едва по-късно научи какво се е случило въпросната вечер. След като си тръгнал от мотела, Карл напълнил резервоара с туба бензин и отишъл до магазина за алкохол на булевард „Хари Хайнс“. Взел пакет с шест бири от хладилника, царевичен чипс и дъвка. Продавачът бил възрастен китаец, който носел униформа с име на табелката, което никой не можел да произнесе.

Единственият друг клиент в магазина бил в далечния му край и търсел клекнал определен вкус „Доритос“ за бременната си жена. Бил полицай в извънработно време и се казвал Пит Аройо. Жена му Деби чакала отвън и ядяла сладолед, защото й се похапвало и нещо сладко освен пикантно.

Карл отишъл до продавача, извадил автоматичен „Браунинг“ двайсет и втори калибър от палтото си и го опрял в главата на възрастния мъж, като му казал да изпразни касовия апарат. Последвали множество молби на китайски, които Карл не разбрал.

Пит Аройо сигурно е видял Карл в кръглото огледало над пътеките. Придвижил се бавно, стигнал зад гърба му и извадил пистолета си. Приклекнал, прицелил се и казал на Карл да вдигне ръце във въздуха. Точно тогава Деби бутнала тежката врата, бременният й корем изпъквал като тиква на Хелоуин. Видяла пистолета. Изпищяла.

Пит не дръпнал спусъка. Карл го направил. Полицаят паднал и изстрелял куршум, който уцелил Карл в гърба, а той се качил в колата си и отпрашил. Парамедиците се мъчили четирийсет минути да спасят Пит Аройо, но той починал, преди да стигнат до болницата. По това време свидетели вече били дали на полицията описание на стрелеца и казали, че зад волана на колата му може да е имало още някой.

Автобусът тръгва за Хюстън в седем и половина вечерта. Оуди се качва в последния възможен момент и сяда близо до аварийния изход. Преструва се на заспал, но тайно гледа към площадката на автогарата в очакване да чуе сирени и да види блясък на мигащи светлини.

— Свободно ли е мястото? — пита един глас.

Оуди не отговаря. Дебел мъж повдига куфара си в багажното отделение и стоварва плик с храна на таблата пред седалката.

— Дейв Майърс — казва, като протяга към Оуди огромна ръка с червени лунички. На около шейсет години е, с увиснали рамене и гънки тлъстина вместо брадичка. — Ти имаш ли си име?

— Смит.