Майкл Роботэм - На живот и смърт

— От колко време живеете в колата? — пита.

— Месец — отвръща Каси. — Бяхме отседнали при сестра ми, докато не ни изхвърли. Каза, че съм флиртувала със съпруга й, но беше обратното. Не можеше да си държи ръцете прибрани. Кълна се, няма един свестен тип в тоя скапан град.

— А бащата на Скарлет?

— Травис загина в Афганистан, но армията не иска да ми плаща пенсия или да признае Скарлет за негова дъщеря, защото с него не бяхме женени. Бяхме сгодени, но това не се брои. Беше убит от СВУ [18] Самоделно взривно устройство. — Б. пр. , знаеш ли какво е това?

— Заложена на пътя бомба.

— Да. Аз не знаех, докато не ми казаха. Невероятно е какво научава човек. — Почесва носа си с китка. — Родителите му се държаха с мен като с мързелива мърла, която е родила само за да получава издръжка от правителството.

— А твоите?

— Нямам майка. Почина, като бях на дванайсет. Татко ме изхвърли, когато забременях. За него нямаше значение, че с Травис смятахме да се оженим.

Каси продължава да говори и се опитва да превъзмогне безпокойството си. Разказва на Оуди, че е квалифицирана козметичка с „диплома и всичко останало“. Вдига нокти.

— Виж ги. — Лакирала ги е като калинки.

Хващат отбивката за магистралата. Каси седи изправена на седалката си с две ръце върху волана. Оуди може да си представи какво е очаквала от живота: да иде в колеж, на ваканция във Флорида, да носи бански и да пие мохито, да кара кънки по крайбрежната улица; да си намери работа, съпруг, къща… Вместо това спи в колата и мие косата на детето си в мивката на обществена тоалетна.

„Така става с очакванията“ — мисли си Оуди. Едно събитие или погрешно решение може да промени всичко. Може да е спукване на автомобилна гума или слизане от тротоара в грешния момент, или минаване покрай СВУ…

Оуди не вярва, че човек сам кове късмета си. Нито пък някога е мислил какво е справедливо, освен ако не говорим за нечий цвят на кожата или на косата.

Изминават десетина километра и свиват към Еърпорт драйв, след което спират пред мотела „Стар сити ин“. На главната му порта като стражи стоят палмови дървета, а по паркинга блести счупено стъкло. Няколко чернокожи мъже в торбести дънки и суичъри се мотаят пред една от стаите на приземния етаж. Гледат Каси, както лъвове наблюдават ранена антилопа.

— Мястото не ми допада — прошепва тя на Оуди.

— Няма да те безпокоят.

— Откъде знаеш? — Каси взема решение. — Ще спим в една стая. В отделни легла. Няма да спя с теб.

— Разбрано.

Стаята, която наемат на първия етаж, струва четирийсет и пет долара. Оуди слага Скарлет в едно от двете двойни легла, където тя се сгушва и спи, засмукала палец. Каси пренася куфара в банята и пълни ваната с гореща вода, като ръси вътре прах за пране.

— Трябва да си починеш — казва й Оуди.

— Искам дрехите да изсъхнат до сутринта.

Оуди затваря очи и задрямва, докато слуша нежния плисък на водата и цамбуркането на дрехите. По-късно Каси се промъква в леглото до дъщеря си и се взира в Оуди.

— Кой си ти? — прошепва.

— Не съм човек, от когото трябва да се страхувате, госпожо.

Балната зала е претъпкана със стотици гости: мъже в смокинги и жени с токчета и коктейлни рокли, с дълбоки деколтета или голи гърбове. Все двойки професионалисти — капиталисти и банкери, счетоводители, бизнесмени, строителни предприемачи, инвеститори и лобисти. Всички те са тук, за да се срещнат със сенатор Едуард Даулинг — току-що избран и благодарен за подкрепата им, техния човек в горната камара.

Сенаторът очарова гостите като опитен професионалист — ръкува се силно, потупва по рамото и казва по нещо лично на всеки. Около него хората сякаш затаяват дъх и се къпят в светлината на успеха му. И все пак — въпреки лъскавия му вид и очевидна харизма — в начина на общуване на Даулинг личи нещо от продавача на коли втора ръка, сякаш безмерната му самоувереност е заучена от касети за самопомощ и от книги за мотивация.

Пренебрегнал таблите с шампанско, Виктор Пилкингтън си е намерил леден чай в заскрежена чаша. От своите сто деветдесет и три сантиметра той може да гледа над морето от глави и да си отбелязва какви съюзи се сключват или кой с кого не разговаря.

Съпругата му Мина е някъде в тълпата, облечена в надиплена копринена рокля, която се спуска на елегантни вълни към извивката на кръста и между гърдите й. На четирийсет и осем е, но изглежда десет години по-млада благодарение на тренировките по тенис три пъти седмично и на един калифорнийски пластичен хирург, който нарича себе си „скулптор на тела“.