Майкл Роботэм - На живот и смърт

— Извинявай, Теди, но те викат на друго място.

Раздразнението на Даулинг е очевидно. Извинява и се отдалечава от групата хора.

— Мисля, че трябва да ме наричаш „сенаторе“ — казва на Пилкингтън.

— Защо?

— Защото съм такъв.

— Познавам те от времето, когато си правеше чекии над каталога „Джей Си Пени“ [21] Каталог на верига магазини в САЩ, в който има и дамско бельо. — Б. пр. на майка си, така че може да ми отнеме известно време да свикна да те наричам „сенаторе“.

Бутат една врата и слизат със сервизния асансьор до кухните долу.

В мивките персоналът търка тенджери от неръждаема стомана, а по плотовете са наредени чинии за десерт. Двамата мъже излизат навън. Въздухът мирише на скорошен дъжд, а луната хвърля жълти отблясъци в локвите. По главната улица има задръстване и в двете посоки.

Сенатор Даулинг развързва папийонката си. Има деликатни женствени ръце, които подхождат на скулите и малката му уста. Тъмната му коса е подстригана грижливо и сресана с мокър гребен, така че да има път от лявата страна на скалпа му. Пилкингтън вади пура и прокарва език по края й, но не се опитва да я запали.

— Оуди Палмър е избягал от затвора миналата вечер.

Сенаторът се опитва да не реагира, но Пилкингтън забелязва напрежението в раменете му.

— Каза, че държиш нещата под контрол.

— Така е. Кучетата са следвали дирята му до язовира „Чоук Кейниън“. Дължината му е около пет километра. Най-вероятно се е удавил.

— Ами медиите?

— Никой не е разбрал за случилото се.

— А ако започнат да задават въпроси?

— Няма.

— Ако го направят?

— Колко души си давал под съд като областен прокурор? Свършил си си работата. Това е единственото, което трябва да кажеш.

— А ако не е мъртъв?

— Ще бъде заловен и изпратен обратно в затвора.

— А дотогава?

— Ще си траем. Всеки пройдоха в щата ще търси Палмър. Ще го завържат и ще му извадят ноктите, за да разберат какво е станало с парите.

— И все пак той може да ни навреди.

— Не, той е умствено увреден, не помниш ли? Продължавай да го казваш на хората. Казвай им, че Оуди Палмър е опасен избягал затворник, който е трябвало да седне на електрическия стол, но федералните са провалили работата. — Пилкингтън стиска пурата между зъбите си и смуче сдъвкания край. — Междувременно искам да задействаш някои свои връзки.

— Каза, че всичко е под контрол.

— Просто се презастраховаме.

Двама пазачи довличат Мос до леглото му и го карат да коленичи полугол на студения бетонен под. Един от тях го удря с палка по гърба — причина няма, освен отмъстителност, злоба или онази садистична жилка, която се заражда у някои мъже, оправомощени да отговарят за затворници.

Изправят на крака Мос и набутват вързоп с дрехи в ръцете му, преди да го прекарат през площадката, през две врати и надолу по стълбите. Евтините му памучни боксерки губят еластичността си и той трябва да ги придържа с ръка, за да не се свлекат. Защо никога не носи прилично бельо, когато се случи да го поканят навън?

Един пазач му казва да се облече. Китките и глезените на Мос са оковани и скачени с веригата около кръста му. Без никакво обяснение го водят долу по рампата към централния двор, където е паркиран затворнически автобус. Няколко други затворници вече са качени в него, изолирани един от друг с решетки. Прехвърлят го другаде. Винаги става така — правят го посред нощ, когато шансът да възникне проблем е по-малък.

— Къде отиваме? — обръща се Мос към друг затворник.

— Някъде другаде.

— За това се сетих и сам.

Вратата се затваря. Осем затворници, изолирани в тежки метални клетки със сифон на пода, камери за наблюдение и странични седалки. Един шериф, хванал ловджийска пушка, седи с гръб към кабината на шофьора.

— Къде отиваме? — вика Мос.

Няма отговор.

— Имам права. Трябва да съобщите на жена ми.

Тишина.

Автобусът излиза от портите и се насочва на юг. Другите затворници дремят. Мос гледа пътните табели и се опитва да разбере къде го водят. Нощните премествания обикновено са междущатски. Може би това е наказанието му. Ще го изпратят в някой лайнян затвор в Монтана, на две хиляди и петстотин километра от дома. Час по-късно автобусът спира в базата за прехвърляне „Уест Газа“, близо до Бийвил. Изкарват навън всички с изключение на Мос.

Автобусът отново тръгва. Мос е единственият задържан. Шерифа го няма и единственият друг човек в автобуса е шофьорът, чийто силует се очертава зад мръсното пластмасово стъкло. Пътуват на североизток в продължение на няколко часа и достигат покрайнините на Хюстън, след което обръщат на югоизток. Ако искат да го прехвърлят извън щата, ще го закарат на летището. Има нещо гнило в цялата работа.