Майкл Роботэм - На живот и смърт

Мос не отговаря, но усеща, че е свил юмруци. Мъжът в костюма отново е клекнал. Маншетите на панталона му се вдигат и разкриват бледи глезени без косми над черни чорапи. Дори без да вижда очите му, Мос знае, че те са вперени в него с такова напрежение, сякаш мъжът е бейзболен кетчър, готов за всичко.

— В замяна на свободата си ще откриеш Оуди Палмър.

— Как?

— Използвай връзките си в подземния свят.

Мос си налага да потисне смеха си.

— В затвора съм от петнайсет години.

Коментарът му спечелва внезапен ритник. На Мос започва да му писва от тези удари.

— Заради парите ли е всичко? — пита, докато се бори с болката.

— Можеш да ги задържиш. Интересува ни само Оуди Палмър.

— Защо?

— Заради него умряха хора. Обвинението в убийство му се размина само защото получи куршум в главата.

— А ако го намеря, какво да правя?

— Свържи се с нас. Номерът е записан в телефона.

— Какво ще стане с Оуди?

— Не е твоя грижа. Замахна три пъти и пропусна. Сега имаш възможност да стъпиш на плочата и да се върнеш в играта [22] Намек за играта бейзбол. — Б. пр. . Намери Оуди Палмър и ще се погрижа присъдата ти да бъде отменена. Ще бъдеш свободен човек.

— Откъде да знам, че мога да ви вярвам?

— Синко, току-що се погрижих да те прехвърлят от федерален затвор в щатска затворническа ферма, която дори не знае, че отиваш там. Замисли се какво още бих могъл да направя. Ако не успееш да намериш Палмър, ще излежиш остатъка от мизерния си живот в най-строгия, най-свирепия затвор в Тексас. Разбра ли?

Мъжът се накланя по-близо и хвърля мокрия край на незапалена пура близо до лицето на Мос.

— Имаш само един избор, Уебстър, и колкото по-рано го осъзнаеш, толкова по-лесно ще бъде. Помни какво ти казах за мобилния телефон. Изгубиш ли го, веднага ще бъдеш обявен за издирване.

Всеки път, когато затвори очи, Оуди се влюбва отново. От дванайсет години е така — от момента, в който за пръв път видя Белита Сиера Вега и тя го зашлеви силно през лицето.

Белита носеше стомна с вода от кухнята по циментовата пътека, за да напълни коритото в кафеза за птици, в който имаше два африкански сиви папагала. Стомната беше тежка и водата се плискаше от едната на другата страна и се разливаше отпред по тънката памучна рокля на младата жена. Изглеждаше едва прехвърлила тийнейджърските години и имаше дълга тъмна коса с пурпурен нюанс, хваната на конска опашка. Тя стигаше до извивката ниско на кръста й, където роклята й бе завързана с панделка.

Нито Оуди беше очаквал да срещне някого от тази страна на къщата, нито Белита. Циментът беше горещ, а тя не беше обула сандалите си. Танцуваше от крак на крак и се опитваше да избегне паренето под краката си. Още вода се разля, докато предната част на роклята прилепна към кожата й, а зърната й изпъкнаха като тъмни жълъди под тъканта.

— Дай да ти помогна — предложи Оуди.

— Не, сеньор.

— Изглежда тежко.

— Аз съм силна.

Младата жена говореше на испански, а Оуди знаеше достатъчно, за да я разбира. Измъкна стомната изпод пръстите й и я занесе до кафеза. Белита скръсти ръце, за да прикрие гърдите си. Застана в сянката, далеч от горещия цимент. Чакаше. Очите й бяха кафяви със златни точици — като онези, които понякога виждаш в топчетата за игра.

Оуди се взря над градините и плувния басейн към стръмните скали. В по-ясен ден би могъл да види Тихия океан.

— Гледката е страхотна — каза и подсвирна тихо.

Белита погледна нагоре в същия миг, в който Оуди се обърна към нея. Той сведе очи от лицето към врата и гърдите й, а тя го зашлеви силно по лявата буза.

— Нямах предвид тях — каза той.

Жената го погледна със съжаление, обърна се и тръгне пак към къщата. Оуди се опита да обясни отново на развален испански:

— Lo siento, señorita. No quería mirar [23] Съжалявам, госпожице. Не исках да гледам (исп.). — Б. пр. … ъъ… твоите… — Не знаеше думата за „гърди“. Tetas ли беше, или pechos ?

Белита не отговори. Той не съществуваше. Отдалечи се от него, като люшкаше ядосано тъмната си коса от едната на другата страна.

Стъклената врата се затръшна.

Оуди зачака отвън, стиснал шофьорската си шапка в ръце. Усещаше, че нещо е станало, че се е натъкнал на откритие, но не можеше да вникне в значението му. Погледна назад към циментовата пътека, където влажните следи се бяха изпарили, сякаш инцидент не бе имало.

Когато Белита се появи отново, беше облякла друга рокля, още по-износена от предишната. Застана зад стъклената врата и заговори на развален английски: