Майкл Роботэм - На живот и смърт

Дезире разкопчава ботушите си.

— Ти стой тук.

— Къде отиваш?

— Навън.

— Да не си луда?

Дезире вдига оръжието си.

— Знам как да го използвам.

— Тези момчета не играят на дребно.

— Нито пък аз.

Мос я гледа как се отдалечава. Пресяга се под седалката и намира големия револвер, увит в мазен парцал. Внимателно го развива в скута си и го претегля в ръка, спомня си първия път, когато хвана оръжие на тринайсет години. Харесваше му начинът, по който се чувстваше с него: с петнайсет сантиметра по-висок и с двайсет килограма по-тежък — вече не беше слаб или незначителен. Пистолетът му даваше достойнство. Пистолетът му помагаше да се изразява. Пистолетът му даваше кураж. Всичко това бе краткотрайно и само във въображението му, разбира се, но трябваше да изминат много мизерни години в затвора, за да го осъзнае.

Дезире е на трийсет метра пред него и се отдалечава. Обута в чорапи, изглежда дванайсетгодишна. Мос се оглежда наляво и надясно, разузнава с поглед ниските шубраци и решава да поеме откъм плажа и да намери пътека през дюните.

Дезире усеща, че е прекалено открита, докато се придвижва през плитките ровове и се покатерва по едно хълмче. Ляга по корем, тревите гъделичкат брадичката й; придвижва се легнала по неравната земя, докато стига на трийсетина метра от двата форда. На пръв поглед автомобилите изглеждат празни, но после забелязва, че една врата е леко открехната, а фигура, седнала на мястото на шофьора, пуши цигара. Прилепена към земята, Дезире забива лакти в пясъка и насочва пистолета си към главата на мъжа. Слага пръст върху спусъка.

— ФБР! Сложи ръце на таблото.

Мъжът рязко обръща глава назад с удивено изражение, сякаш внезапно му се е явила Дева Мария. Вдига едната си ръка, но спуска другата.

Мос гледа от отсрещната страна на колата. Не вижда лицето на мъжа, но усеща какво ще стане. Онзи ще си пробва късмета. Може би си мисли, че Дезире няма да стреля. Може би вярва, че е по-бърз.

С едно движение мъжът вади автоматичен пистолет над нивото на прозореца. Оръжието трябва да се държи с две ръце, за да е стабилно, но той използва само една. Натиска спусъка, пистолетът подскача и изорава тревистото хълмче с насечен откос.

Дезире стреля два пъти, уцелва го веднъж под мишницата и веднъж във врата. Мъжът пада настрани — наполовина в колата, наполовина навън. Светлината вътре в колата осветява лицето му. Мос спринтира от мястото, където се е скрил, и прескача рова. Когато стига до Дезире, вижда, че тя кърви.

— Само драскотина. — Показва на Мос ръката си. Оглушала е леко от шума и не осъзнава, че крещи.

Мос поглежда тялото.

— Кой е този?

— Казва се Виктор Пилкингтън.

В тъмнината проблясват светкавици. Звукът долита секунда по-късно. Мос помага на Дезире да се изправи. Стига му едва до кръста.

Сочи 45-милиметровото му оръжие:

— Каза, че не си въоръжен.

— Излъгах.

Агентът клати глава.

— Да вървим.

Оуди вече не вижда сенките отвън. Най-вероятно са застанали с гръб до стените и изчакват, преди да нахлуят през вратата и прозорците. Пушката му е на перваза, насочена към края на стълбите.

— Приготви се да бягаш.

— Страх ме е — казва Макс.

— Съжалявам, че забърках такава каша. Трябваше да те оставя на мира.

Чува внезапни изстрели в далечината. В същия момент на верандата изскача тъмна фигура. Оуди дърпа спусъка и чува как някой изхърква и се свлича надолу по стълбите. Той не чака. Отваря рязко вратата и претичва през верандата, като се подпира на парапета със здравата си ръка и се прехвърля през него. Скача от близо пет метра. Пада тежко, коленете му се подгъват. Ляга по гръб, останал без дъх, и си поема въздух.

На хоризонта вижда силуетите на две фигури, които се откъсват от прикритието си и тичат към къщата. Още един стрелец стои на плажа с протегната ръка, приготвен да стреля. Оуди трескаво се изправя и започва да тича. Усеща страха дори в мускулите си.

Стига до дюните, мята се през тях и се търкаля надолу от другата страна. Океанът е на седемдесет метра от него, плажът е пуст, с водорасли, пръснати по линията на прилива. Какво има отвъд водата? Куба, Мексико, Белиз. Места, които никога няма да види. Свят с неизброими милиони хора, които живеят в топлина и светлина, докато той е вселена от един-единствен човек, сам на плажа, фар, чиято светлина не може да бъде запалена отново.

Гледа нагоре и надолу по пясъка и внезапно го изпълва отчаяна, почти задушаваща тъга и усещане, че е изоставен. Защо светът се нуждае толкова малко от него? Не можеше ли поне мъничко да се интересува от неговия живот?