Майкл Роботэм - На живот и смърт

Тони минава по верандата и бавно слиза по стълбите, като опипва с крак всяко стъпало в мрака. Когато стига до пикапа си, спира, за да огледа дупките от куршуми, и псува под нос. Тръгва към пътя с по-уверена крачка, но болката в гърдите му се усилва.

Паниката му е враг. Така казваше старият му сержант. Паниката те завладява, когато страхът направи мозъка ти безполезен. Къде са полицейските коли? Защо не идват да го приберат?

Изведнъж поток от силна светлина почти прекатурва Тони назад. Старецът вдига ръце, за да защити очите си, но не вижда нищо освен червените кръгове, прогорени от вътрешната страна на клепачите му.

— Спри на място — казва някой.

— Не съм въоръжен.

— Ръце на главата.

— Ей, вървя на сляпо в момента. Може ли да угасите светлината?

— Коленичи.

— Коленете ми не са като едно време.

— Направи го.

— Аз само се грижа за вилите. Няма нужда да се занимавате с мен. Не съм проблем. Момчето е в безопасност.

— Как се казваш?

— Тони Шрьодер.

— Откъде познаваш Оуди Палмър?

— Не го познавам. Току-що го срещнах. Дойдох да проверя къщата след бурята. Вие надупчихте колата ми и лодката на семейство Халиган. Надявам се някой да покрие щетите.

— Трябваше да стоиш настрани, старче.

— Какво имате предвид?

От разстояние Оуди чува глух мокър пукот и вижда червената мъгла на кръвта да се стели в светлината на фаровете. Тони пада на асфалта, килва глава настрани като на човек, който си търси възглавница, за да легне.

Макс вижда всичко и изкрещява. Хвърля се към вратата и на Оуди се налага да замахне със здравата си ръка, за да хване тийнейджъра в движение и да го вдигне във въздуха.

— Те го застреляха! — пищи Макс и мига невярващо към Оуди. — Застреляха Тони!

Оуди не знае какво да каже.

Момчето ридае.

— Защо? Не беше наранил никого. Беше коленичил. Застреляха го в главата.

Оуди знае, че те чистят свидетелите и довършват работата, в която са се издънили преди единайсет години. Макс е коленичил на пода, свлякъл се е като кукла с прерязани конци. Оуди го боли сърцето. Иска да прокара палец под долната устна на момчето и да избърше слязлата дотам сълза.

Навън фаровете са изгасени. Сега вече ще дойдат. Оуди сяда до Макс и се чувства празен, напълно изчерпан. Въпреки напрежението тялото му е готово да се предаде. Загубил е кръв. Загубил е и надежда. Мисията му приключи. Дори ако успее да стигне до плажа, после какво ще прави? Ще оставят ли Макс жив?

Тийнейджърът е спрял да плаче. Седи, подпрян на стената, със свити колене и се взира в мобилния си телефон.

— Спомням си — прошепва прегракнало. — Ти беше коленичил, а един човек стоеше над теб, насочил пистолет към главата ти. Ти гледаше към мен…

— Трябва да бягаш, Макс.

— Той няма да ме застреля.

— Не можеш да си сигурен.

Отвън на стълбите има някой. Оуди поглежда през кухненския прозорец и вижда очертанията на глава до верандата. Като се надига на едно коляно, зарежда пушката и я подпира на перваза.

— Ще се опитам да ги отведа далеч. Когато изляза, искам да бягаш.

— Накъде?

— Можеш да преплуваш канала. Прикривай се.

— Не можеш да излезеш.

— Нямам избор.

Мос прекосява подвижния мост и влиза с пикапа по Кенъл драйв, кара на изток, покрай няколко къщи, повечето опразнени за през зимата. Едва може да различи белия плаж и тъмната сянка на морето напред.

Къщите започват да оредяват и после свършват. Каналът и плажът се срещат и образуват тясна ивица земя, която на места е широка едва стотина метра. Въпреки че са само на няколко метра надморско ниво, все пак има малки блата и хълмове, които биха могли да скрият легнал човек. Въздухът е наситен със сол, пушек и воня на разлагащи се водорасли. Може би някой лагерува и е запалил огън или група тийнейджъри пият на плажа.

Мос намалява скоростта. Пред себе си, едва забележими зад завоя, вижда задните червени отразители на два автомобила, блокирали пътя. Изключва светлините и бавно спира, като изключва двигателя. В същия миг Дезире обръща глава.

— Чу ли това?

Изстрели.

Заслушват се. Следващият изстрел е по-силен, последван е от кратък пукот на полуавтоматично оръжие — звучи като фойерверки, които експлодират в празна тенекиена кутия. Дезире взема мобилния си телефон и се обажда за подкрепление. Прекалено е тъмно и Мос не вижда чертите й, но чува треперенето в гласа й.

Наднича през предното стъкло. Всеки път, когато чистачката премине по стъклото, сцената се вижда по-ясно. Един бинокъл би им свършил добра работа.