Майкл Роботэм - На живот и смърт

— Значи вината е моя, Франк?

— Каза, че можеш да се справиш с нещата.

Двамата се измерват с поглед. Дезире се чуди кога са започнали да си говорят на малко име; може би по време на първоначалното разследване.

— Макс изобщо не трябваше да ходи на училище — казва Санди, докато рони сълзи и хълца на гърдите на съпруга си. — Вината е моя. Трябваше да те послушам.

Валдес я прегръща.

— Никой не е виновен. Той ще се върне при нас жив и здрав. — Поглежда към Сеногълс. — Кажи й, Франк.

— Правим всичко, което можем. — Сеногълс се изправя и потрива ръце. — Добре, ето какво знаем. Мобилните телефони на Санди и Макс са продължили да излъчват сигнал още десет минути, след като Макс е напуснал училището. Последният излъчен сигнал е проследен до междущатски път 45, на около двайсет и пет километра северно от Удландс. Проверяваме видеозаписи от пътя и от мола, за да видим дали можем да идентифицираме автомобила, който Палмър шофира. Веднага щом успеем, ще можем да проследим движението му чрез камерите по пътя и да стесним зоната, в която търсим. — Поглежда Санди. — Трябва ни скорошна снимка на Макс, която да дадем на медиите. А може би е добре и да направим пресконференция. Смяташ ли, че ще можеш да направиш изявление?

Санди поглежда съпруга си.

— Така ще дадем повече гласност на случая — пояснява Сеногълс. — Емоционално обръщение от семейството: „Молим ви, върнете ни сина…“

Дезире се обажда:

— Макс има ли здравословни проблеми? Алергии?

— Има астма.

— А лекарство?

— Носи малко в себе си.

— Знаете ли кръвната му група?

— Какво значение има тя?

— Просто за всеки случай — обяснява Дезире. — Даваме информацията на парамедиците и лекарите, за да са подготвени.

Санди отново заридава и Валдес поглежда гневно Сеногълс.

— Разкарай я оттук, Франк.

Сеногълс прави знак на Дезире да излезе през плъзгащата се врата и я придружава във вътрешния двор. Когато остават сами, се обръща и се взира в басейна. Лицето му е оцветено в синьо от светлините, разположени под водата.

— Държиш се с тези хора, сякаш са виновни.

— Не е така.

— И смятам, че се подмокряш от Оуди Палмър. Така ли е? От убийци и отрепки ли се възбуждаш, специален агент?

— Кой, по дяволите, си ти, че да ми задаваш такива въпроси?

— Аз съм проклетият ти шеф! И мисля, че е време да го приемеш.

Дезире стои встрани от светлината, косата й пада отстрани по бузите, очите й проблясват в мрака.

— Оуди Палмър няма мозъчни увреждания. Той е високоинтелигентен, почти гениален. Защо би рискувал да се върне тук, ако разполага с всички онези пари от обира? Защо ще рискува да отвлече сина на шериф? В това няма никаква логика. Освен ако…

— Какво?

Дезире спира за миг, издишва рязко през носа и отмества кичур коса от челото си.

— Ами ако не е имало четвърти човек? Ако полицията е прибрала парите?

— Какво?

— Изслушай ме.

Сеногълс чака.

— Представи си за миг, че Палмър и бандата са отвлекли бронирания камион, но полицията ги е хванала, преди да разтоварят парите. Имало е високоскоростно преследване, престрелка. Всички от бандата са били мъртви. Парите са били там и всеки е можел да ги вземе.

— Ами Оуди Палмър?

— Той е бил част от бандата.

— Би могъл да ги издаде.

— Застреляли са го. Не са очаквали да оживее.

— Но е оживял.

— Може би затова се е върнал, иска своята част.

Сеногълс клати глава и трие устни с палеца и показалеца си.

— Дори ако това, което казваш, е истина, а то не е, Палмър би разказал на адвоката си и би поискал сделка.

— Може би точно това е направил. Осъдили са го на десет години, а е можело да бъде по-зле.

— Десетте години, които той е изкарал в затвора, са били ужасни.

Дезире се опитва да спори, но Сеногълс я прекъсва:

— Говориш за конспирация, която включва полицаи, прокурор, адвокат на защитата, съдебен лекар и дори съдия.

— Може би не — казва Дезире. — Една папка изчезва. Обвинението се променя.

Сеногълс повдига крак и търка излъскания връх на обувката си в задната част на крачола си.

— Чуваш ли се какво говориш? — пита, гласът му трепери от гняв. — Оуди Палмър е хладнокръвен убиец, а ти през цялото време се опитваш да го оправдаеш. В случай че си забравила, той се е признал за виновен. Признал е, че е извършил престъплението. — Сеногълс си издухва носа и мята сополите в градината. — Ако мислиш, че съм строг с теб, агент Фърнис, това е така, защото аз работя с факти, а ти — с фантазии. Порасни. Не си на седем години и не си играеш с плюшени понита. Това е истинският живот. А сега искам да влезеш вътре и да кажеш на тези мили хора, че ще направим всичко възможно да върнем сина им.