Майкл Роботэм - На живот и смърт

— Може да почака до утре.

Валдес взема ключовете и излиза от къщата, без да обръща внимание на тълпите репортери, събрани в края на алеята. Насочва се на запад към Магнолия, все още потънал в мисли за спора със Санди. Тази жена има остър език и подозрителен ум. В един момент обвинява себе си, в следващия — него.

Нещата бяха по-прости, когато беше ерген. Тогава се тревожеше само за себе си. Сега се чувства, сякаш около врата му е завързана верига; сякаш колкото и високо да се издигне, Санди може да го завлече обратно на земята само с едно леко подръпване на китката.

Виктор Пилкингтън живее в имение с изглед към езерото Олд Мил. Имението е южняшка постройка в готически стил, с веранди на двата етажа, стая за билярд, домашно кино и сейф за оръжия, който може да се използва като паникстая или бомбоубежище.

Чернокожа жена отваря вратата. Прислужва в дома на Пилкингтън от двайсет години, но рядко говори, освен ако не я заговорят. Някои икономки се опитват да се внедрят в семейството, но тази преминава през къщата като призрак, който не знае какво друго да прави.

Придружава Валдес до всекидневната. Секунди по-късно двойната врата се разтваря и леля Мина влиза като вихър в стаята, облечена в дълга нощница. Тя е по-малката сестра на майка му, на около четирийсет и пет, с прекрасна фигура, но закръглена на места. Хвърля се в прегръдките му и се разридава.

— Толкова съжалявам, чух новините. Голям шок, просто шок! — Не иска да го пусне. — Как е Санди? Държи ли се? Исках да й се обадя, но човек не знае какво да каже в такъв момент.

Прокарва ръце от раменете му надолу по ръцете.

— Макс е толкова красиво момче. Сигурна съм, че всичко ще е наред. Полицията ще го намери. Ще хванат онзи ужасен човек.

На Валдес му се налага да се изтръгне от хватката й.

— Къде е Виктор?

— В кабинета си. — Леля му хвърля поглед към стълбите. — И двамата не можахме да спим. Качвай се.

Пилкингтън гледа боксов мач по кабелната телевизия. Навежда се напред в коженото кресло и имитира нанасяне на удари.

— Хайде, удари го, женчо такъв!

Махва на Валдес да седне, без да откъсва очи от екрана. После добавя:

— Поеми си дълбоко дъх, Райън. Не влизай ядосан тук.

— Какво ще правим, мамка му?

Другият мъж не му обръща внимание.

— Знаеш ли какъв е проблемът на боксьорите в наши дни? Отказват да пристъпят напред и да поемат малко болка. Виж това хлапе например — той е пуерториканец. Ако спечели този рунд, може да победи Пакиао, но единственият начин да издържи последните два рунда срещу Мани е да се приближи и да понесе малко болка.

— Чу ли какво казах?

— Чух те.

Пилкингтън става. Протяга се. Налива си кафе от стъклена кана. Не му предлага. Въпреки че ги делят само петнайсет години, Пилкингтън е чичо на Валдес. Възрастта не е променила внушителната му физика.

— Как е прекрасната ти съпруга? — пита Виктор.

— Господи! Слушаш ли ме?

— Не споменавай напразно името божие.

— Синът ни е отвлечен, а ти се държиш, сякаш всичко е наред.

Пилкингтън не обръща внимание на казаното.

— Ожени се за правилната жена. Знаеш ли как го разбрах?

Валдес не отговаря.

— По миризмата й. — Пилкингтън пуска бучка захар в кафето си. Бърка го. — Хората не са много по-различни от кучетата. Първото, което забелязваме, е миризмата. Това е първичен инстинкт. Моментален. Мощен. Разбираш ли?

„Не — мисли си Валдес, — не разбирам.“ Все му е тая, дори ако Пилкингтън шиба печена пуйка, стига да стои далеч от Санди… и да му помогне да намери Макс.

Мачът е свършил. Пуерториканското хлапе е загубило. Пилкингтън изключва телевизора и носи кафето си до прозореца, където античен телескоп е насочен към отсрещните къщи.

— Вината е твоя.

— Моля?

— Палмър. Трябваше да неутрализираш този проблем, когато имаше възможност.

— Да не мислиш, че не съм се опитвал! Половината отрепки в оня затвор прибраха пари, за да го убият.

— Лайняните ти оправдания не значат нищо, Райън. Какво щеше да се случи според теб, когато Палмър излезе? Да не мислиш, че щеше да си купи пуловер и да започне да играе голф?

— Не мисля, че трябва да ме поучаваш.

— Моля?

— Не обичам да ме поучават.

— Така ли било?

— Какво направи ти във войната, чичо? Колко куршума изстреля?

Пилкингтън взема преспапие с формата на мечка гризли и го претегля в ръка. Валдес все още говори, излива гнева си, почти допрял нос до по-възрастния мъж.

— Не ми харесва да ме поучава някой, който кара другите да вършат неговата мръсна работа, а после се оплаква от вонята.