Майкл Роботэм - На живот и смърт

— Да, сър.

— Не те чух.

— Да, сър!

Бурята ги връхлита в малките часове на нощта. Бушува над залива, блъска с дъжд и сол по прозорците, праща леден вятър под вратите и през процепите на дървения под. Зад далечните облаци се къдрят светкавици и за миг обагрят краищата им в ярка светлина. Като дете Оуди обичаше нощи като тази — лежеше в леглото, слушаше как дъждът трополи по прозорците и бълбука в улуците. Сега спи на земята, защото тялото му е привикнало към твърди повърхности и тънки одеяла.

Преди да се унесе, дълго време гледа как момчето спи и се чуди къде ли отлита Макс в сънищата си. Дали се среща с благоразположени момичета, дали удря хоумрън, или отбелязва печелившия тъчдаун?

Докато Оуди растеше, му казваха, че може да стане какъвто си поиска: пожарникар, полицай, астронавт, дори президент… На девет години мечтаеше да бъде пилот на изтребител, но не като Том Круз в „Топ Гън“ — филмът му напомняше повече за компютърна игра, отколкото за истинска битка. Искаше да бъде барон Фон Рихтхофен [56] Барон Манфред Албрехт фон Рихтхофен, наричан Червения барон, е немски пилот, смятан и до днес за „ас на асовете“. Печели 80 въздушни битки по време на Първата световна война. — Б. пр. , легендарният германски военен летец. Имаше комикс за Червения барон и една определена рисунка от него се беше запечатала в ума му. На нея баронът козируваше на пламтящ „Сопуит Кемъл“ [57] Модел британски военен самолет. — Б. пр. , който летеше бясно към земята. Вместо да тържествува, той сякаш тъгуваше за загубата на достоен опонент.

Когато Оуди най-накрая задрямва, сънува пътуването от Лас Вегас до Тексас, през Аризона и планините на Южно Ню Мексико. Спираха по туристически отбивки по пътя като Детския музей във Феникс, замъка „Монтесума“ до Камп Верде и пещерите Карлсбад в планините Гваделупа. Прекараха две нощи в ранчо за гости в Ню Мексико, където яздиха коне и подкарваха стада говеда. Оуди купи на Мигел каубойска шапка и револвер играчка с шест ударника в кобур от изкуствена кожа.

Обикновено отсядаха в крайпътни мотели или в дървени бунгала в къмпинги. Понякога Мигел спеше между тях, а други нощи имаха второ легло за него. Белита се събуди една сутрин и зашлеви Оуди по лицето.

— Това за какво беше?

— Сънувах, че си си отишъл — каза му тя.

— Какво?

— Сънувах, че се събуждам и теб те няма.

Оуди обви ръце около нея и положи глава на корема й, вдиша чистия аромат на памучната й нощница. Белита скръсти ръцете си и я издърпа нагоре, за да разкрие тялото си. После сложи ръката му там, където имаше най-много полза от нея, и правиха любов бавно. Когато кулминацията дойде, Белита се вкопчи в Оуди, сякаш той можеше да я спаси от пропадане.

— Ще ме обичаш ли винаги? — попита го.

— Винаги.

— Не съм ли добра съпруга?

— Най-добрата.

На петия ден прекосиха щатската граница и навлязоха в Тексас. Небето се простираше напред, осеяно с бледи следи — самолети, които прелитаха толкова високо, че не можеха да се видят. Мигел беше станал по-приказлив, смееше се на шегите на Оуди и седеше на конче на раменете му. През нощта искаше Оуди да му чете приказки за лека нощ. Белита нямаше нищо против. Тя бдеше и над двама им, никога не се отпускаше напълно и винаги проверяваше дали веригата на вратата е сложена. Само в съня си отпочиваше, дишаше толкова тихо, че Оуди проверяваше пулса й, притиснал нежно пръсти към врата й.

До този момент Оуди не бе вярвал, че е възможно да умреш от любов. Мислеше си, че това е съдба, измислена от поети и писатели като Джон Дън и Шекспир, но сега разбираше какво са имали предвид те, когато са описвали това страдание, и не би заменил насладата от него за нищо на света.

Навън вятърът се е усилил и блъска по прозорците. Проблясват светкавици, звук от гръмотевица раздира тишината. Макс сяда, изправен като свещ, скача от леглото и се блъска във вратата на гардероба. Оуди го хваща, когато момчето полита назад, и го вдига непохватно, сякаш вдига тежести. Прегръща го. Задържа го над земята, защото той още мята крака, сякаш тича, а дайрето дрънчи между коленете му.

Макс кашля и трескаво се опитва да си поеме въздух, сякаш иска да отхапе парчета от него и да ги преглътне по-бързо.

— Добре ли си?

Момчето не може да отговори.

Оуди внимателно го полага на леглото. Лицето му е бледо и потно, устните му — със син оттенък.

— Къде ти е инхалаторът? — Грабва раницата на Макс и претърсва джобовете. Момчето е започнало да хрипти. — Просто се опитай да се отпуснеш. Дишай бавно — казва Оуди.