Майкл Роботэм - На живот и смърт

Обръща раницата и изтръсква цялото й съдържание. Инхалаторът отскача от пода. Оуди се хвърля към него на четири крака. Разтръсква го силно и набутва накрайника между устните и зъбите на Макс. Момчето не реагира.

— Хайде, вдишай.

Макс извръща лице.

— Не ми причинявай това! — казва Оуди.

Хваща главата на момчето, притиска инхалатора между устните му и стиска накрайника. Изчаква Макс да вдиша, а после стисва носа му и го принуждава да задържи дъха си. Накрая го пуска и го оставя да диша нормално.

Макс се отпуска. Гърдите му се надигат. Очите му са затворени, бузите — мокри.

— Искам да си отида вкъщи.

— Знам.

Над тях се чува грохот на гръмотевица.

— Мразя бури.

— Винаги си ги мразил, още като беше малък — казва Оуди.

— Откъде знаеш?

Оуди въздъхва, страхува се да продължи. Може би няма избор. Макс се изправя и се подпира на рамката на леглото, вече диша нормално.

— Ти знаеш, че съм астматик.

— Да.

— Откъде?

Оуди затваря очи и все още вижда онова място: крайпътен мотел до Тороу в Ню Мексико. Един от онези едноетажни тухлени комплекси, построени така, че можеш да паркираш директно пред стаята си. Паркингът беше пълен с междуградски автомобили, пикапи, каравани и кемпери. Рецепционистката се щураше и суетеше и сякаш пращеше от енергия дори в полунощ.

— Заведете мъничето в леглото — каза им тя. — Закуската се сервира до десет. Имаме плувен басейн, но до обяд е леко хладен.

Оуди занесе Мигел до стаята и го сложи в по-малкото от двете легла. Удиви се колко крехко изглеждаше детето, колко съвършено беше. Стаята бе на по-малко от двайсет метра от магистралата. Всеки чифт фарове огряваше стените, а всеки преминаващ камион разклащаше лампите, сякаш всеки миг ще влезе с трясък през предната стена.

Въпреки шума заспаха. Всеки нов ден ги отвеждаше по-далеч от Калифорния, но така и не можеха да се отърсят от усещането, че Ърбан Кович ги търси.

По някое време Оуди се събуди от приглушен писък. Мигел се гърчеше в кошмар, гърдите му се издигаха и потъваха, сякаш се бори за всеки дъх. Белита взе инхалатора от чантата си и го постави на лицето му — върху носа и устата. Задържа го там, докато се увери, че лекарството е дълбоко в дробовете му. После го залюля на гърдите си, като му гукаше нежно. Мигел плака дълго на шията й, но накрая заспа, свит на топка, а преминаващите камиони огряваха лицето му.

— Трябва да ми обещаеш нещо — каза след това Белита, докато лежеше, сложила глава на гърдите на Оуди.

— Всичко.

— Не искам всичко , искам нещо .

— Добре.

— Обещай ми, че ще се грижиш за Мигел.

— Ще се грижа и за двама ви.

— Но ако нещо се случи с мен…

— Нищо няма да ти се случи. Не бъди такава песимистка.

— Какво е „песимистка“?

Оуди се опита да й обясни, но не можа да се сети за дума на испански. Белита му каза да замълчи.

— Закълни ми се в смъртта си… в живота на майка си… в бог… Обещай ми, че ако нещо се случи с мен, ще се грижиш за Мигел.

— Не вярвам в бог — пошегува се Оуди, а тя щипа долната му устна, докато я насини.

— Обещай ми.

— Обещавам.

Вятърът се издига в бесни вихрушки и кара стените да пъшкат. Макс се е облегнал на рамката на леглото и чака Оуди да отговори на въпросите му, но той е застинал в мълчание със затворени очи и потръпва от някакъв спомен. На тийнейджъра почти му става жал за него, но не може да си обясни защо. Сякаш този мъж е счупен. Не, сякаш е в капан. Сякаш е заек, уловен в примка, който бие с крака по земята и се бори срещу връвта, която го пристяга все по-силно.

— Кога си роден? — пита Оуди.

— На седми февруари.

— Коя година?

— Две хилядната.

— Къде?

— В Тексас.

— Кое е първото нещо, което си спомняш?

— Какво имаш предвид?

— Кой е най-ранният ти спомен.

— Не знам.

— Винаги ли си живял в онази къща?

— Да.

— Някога бил ли си в Калифорния?

— Не.

Оуди става от леглото и взема раницата си. В един от многото джобове е напъхана снимка на жена, застанала под цветна арка и хванала малък букет. Малко момченце наднича зад гънките на роклята й, срамежливо усмихнато към фотоапарата.

Оуди я подава на Макс.

— Знаеш ли кой е това?

Момчето изучава снимката и клати глава.

— Съпругата ми.

— Къде е тя сега?

— Не знам.

Оуди прибира обратно снимката и я държи нежно между палеца и показалеца си. Очите му блестят. Прибира фотографията и отново ляга на мястото на пода, където спи.

— Щеше да ми казваш откъде ме познаваш — напомня Макс.