Майкл Роботэм - На живот и смърт

Оуди така и не разбра защо вуйчо му избираше да го наранява; каква наслада извличаше от това да измъчва малко момче. Сега поглежда към Макс и се надява той да избегне садистични чичовци, хулигани в училище и всеки друг, който тормози беззащитните.

Два часа след като напускат Конроу, стигат до Саржънт — купчина сгради, разпръснати покрай река Кейни Крийк, която криволичи с километри в широки завои, а накрая достига брега на залива. По шосето пътят е почти само направо, докато пресече подвижния мост и спре внезапно на Саржънт Бийч.

Оуди стига до Т-образното кръстовище и обръща на изток, като следва еднолентовия път, който е осеян с паяжина от пукнатини, причинени от горещината, и се рони на места. Продължава още близо пет километра покрай плажната ивица. Къщите започват бавно да оредяват, повечето са ваканционни вили, построени на плажа. Имат дървени подпори заради огромните приливи и вълни, морската вода се издига и разбива почти в горния ръб на верандите им. Кепенците им са спуснати за зимата; прътовете за знамена са голи, мебелите от верандите са вкарани вътре или са завързани здраво, лодките са прибрани в бараки или са с пусната котва в предния двор.

Отляво, покрай пътя, тече голям канал, по който се носят шлепове и екскурзионни кораби. По-навътре има блата, километри гола пустош и тресавища, осеяни с плитки езерца и тесни рекички. На странната светлина на здрача Оуди вижда патици, които летят, сякаш оформили стрелка, сочеща към далечен бряг.

Отсреща на пътя дългият равен плаж е покрит с купчинки водорасли и следи от гуми. Оуди излиза от колата и оглежда празния плаж. Светлината избледнява, въздухът е с цвят на мътна вода. Заобикаля колата и отваря вратата от другата страна на шофьорското място.

— Защо спряхме? — пита Макс.

— Ще намеря място, където да спим тази нощ.

— Искам да си отида вкъщи.

— Нищо лошо няма да ти се случи. Не искам да те нараня. Ще бъдеш като на гости с преспиване.

— Да не съм на девет години?

Оуди връзва ръцете на момчето с дебело тиксо. После го побутва отзад и го насочва към плажа.

Приближават се към тъмна къща, скрита зад пясъчни дюни и ниски рошави дървета. Оуди прикляка в една падина над плажната ивица и наблюдава къщата в продължение на десет минути за знак, че в нея има хора.

— Искам да ми обещаеш, че ще стоиш тук и ще пазиш тишина. Не се опитвай да бягаш. Иначе ще те върна обратно и ще те заключа в багажника.

— Не искам да влизам в багажника.

— Добре, няма да се бавя.

Макс гледа как Оуди изчезва в сумрака и очаква да усети облекчение, но става обратното. Тъмнината не му допада. Не му харесва как тя усилва звуците от насекомите, собственото му дишане и вълните, които се разбиват по брега. Взира се напред и навътре в морето вижда светлини, които биха могли да са от кораб или от нефтена платформа; от нещо, което се движи бавно или изобщо не се движи.

Защо не се страхува вече от този мъж? Един-два пъти бе погледнал Оуди скришом в колата — изучаваше тайно лицето му и се опитваше да разбере как изглежда един убиец, сякаш можеше да го види по лицето му или написано на челото му. Би трябвало да е очевидно: омразата, кръвожадността, жаждата за отмъщение. По време на целия път Макс си отбелязваше наум всички табели и забележителности, запаметяваше къде се намират, в случай че успее да се обади в полицията. Бяха се насочили на юг от Хюстън, а после бяха обърнали на запад към Олд Оушън, Шугър Вали и Бей Сити.

Оуди се беше опитал да завърже разговор, като го попита за родителите му.

— Какво искаш да знаеш?

— Любопитен съм. Разбираш ли се с татко ти?

— Май да.

— Вършите ли неща заедно?

— Понякога.

Не често. Вече не.

Сега, приклекнал в мрака и заслушан във вълните, Макс се опитва да си припомни момент, когато той и баща му са били близки. Нещата може би щяха да са различни, ако Макс играеше бейзбол или баскетбол, или ако харесваше карането на мотори. Дори не беше много добър на скейтборда — не и колкото съучениците си Дийн Оубън или Пат Крейн. Макс нямаше много общо с татко си, но това не беше главната причина, поради която с него се отдалечиха. Мразеше най-много караниците. Не между тях двамата, а онези, които чуваше нощем, докато лежеше неподвижен в леглото.

„Трябваше да се видиш отстрани! Сериозно! Ти флиртуваше с него! Знам какво видях. Да ревнувам? Аз? Никога. Защо бих ревнувал ялова ледена кучка като теб?“

Тези скандали приключваха с хвърляне на предмети, с тряскане на врати, а понякога и със сълзи. Струваше му се, че баща му вярва, че жена му и синът му не го ценят и са неблагодарни, дори може би недостойни, но караниците рядко продължаваха до сутринта. На закуска всичко изглеждаше нормално, майка му опаковаше обяда на баща му и го целуваше за довиждане.