Майкл Роботэм - На живот и смърт

— Клейтън Ръд?

Мъжът се обръща. В средата на шейсетте е, с шкембе и гъста бяла коса. Най-отличителната черта на Клейтън Ръд е южняшкият му мустак, който се къдри в краищата, сякаш е на продавач на пържено пиле. Облечен е в костюм, който сигурно е купил като по-млад, защото сега копчетата са толкова силно опънати, че ако отхвръкнат, ще извадят нечие око.

— Уговорка ли имаме?

— Не, сър.

Мос влиза заедно с Ръд в офиса му, където адвокатът закача сакото си и сяда зад бюрото. Бледите му изпъкнали очи сякаш блуждаят наоколо, не се спират на нищо за повече от секунда.

— Кажи сега, синко. Какви камшици, стрели на бясната съдба [53] Ръд перифразира цитат от пиесата „Хамлет“ на Уилям Шекспир. — Б. пр. те водят тук?

— Моля?

— Ще съдиш ли някого? Ранен ли си? Някой те е ощетил, може би?

— Не, сър.

— Е, за какво ти трябва адвокат тогава?

— Не се отнася за мен, господин Ръд. Тук съм да поговорим за Оуди Палмър.

Адвокатът се вдървява, ококорва очи зад очилата без рамка.

— Не познавам човек с такова име.

— Вие сте го представлявали.

— Грешите.

— Делото за обира на камиона в Дрейфъс Каунти.

Незабелязано Ръд се опитва да отвори с крака си долното чекмедже на бюрото.

Мос вдига вежди.

— Ако възнамерявате да извадите пистолет от чекмеджето, господин Ръд, моля ви да размислите.

Адвокатът поглежда към чекмеджето и го затваря.

— Човек трябва да е предпазлив — казва извинително. — Вие приятел ли сте на господин Палмър?

— Познаваме се.

— Той ли ви изпрати?

— Не.

Ръд поглежда към телефона.

— Нямам право да обсъждам съдебни случаи. Поверителност между адвокат и клиент. Нали разбирате? Оуди Палмър няма право да се оплаква. Беше късметлия.

— Късметлия?

— Да срещне мен! Аз уредих сделката на живота му. Щеше да се изпържи на електрическия стол, а получи десет години.

— Как го постигнахте?

— Свърших си добре работата.

— Надявам се, че ви е благодарил.

— Рядко ми благодарят. Когато клиентът се отърве, си мисли, че е победил системата. Когато загуби, обвинява мен. Във всеки случай моят принос никога не се отчита.

Мос знае, че е така. Всеки престъпник ще каже, че адвокатът му го е прецакал, че е бил натопен от полицията или че просто е нямал късмет. Никой никога не признава, че е бил глупав, алчен или отмъстителен. Оуди беше изключението. Той не говореше за присъдата си, нито се оплакваше, че са го осъдили. Помагаше на други затворници да напишат молби за обжалване и за изпращането на петиции, но нито веднъж не спомена собствения си случай.

— Имате ли идея защо Оуди би избягал в деня преди освобождаването си?

Клейтън Ръд свива рамене.

— Момчето има повече метал в главата си от тостер.

— Мисля, че не е заради това — казва Мос. — Мисля, че е знаел точно какво прави. Споменавал ли е някога парите?

— Не.

— И предполагам, че не сте го питали за тях?

— Това не ми влиза в работата.

— Извинете ме за езика, сър, но мисля, че дрънкате глупости.

Ръд се обляга назад и сплита пръсти на гърдите си.

— Нека ти кажа нещо, синко. Проклетата съдба имаше пръст в това Оуди Палмър да получи десет години.

— Защо не са го съдили за предумишлено убийство?

— Щяха, но аз намалих обвиненията.

— Това е доста впечатляваща сделка.

— Както казах, свърших си работата.

— Защо прокурорът се е съгласил? Защо би го направил?

Адвокатът въздъхва уморено.

— Искаш ли да знаеш какво мисля? Смятам, че никой не очакваше Оуди Палмър да оцелее. Не искаха да остане жив. Дори когато той оцеля по чудо, лекарите казваха, че ще остане напълно парализиран, и затова прокурорът предложи сделка. Ако се признаеше за виновен, спестявахме на щата разходите по делото. Палмър се съгласи.

— Не, имало е нещо повече.

Ръд става и отваря шкаф с документация. Вади съдебна папка, която изглежда по-тежка от торба с пясък.

— Ето! Можеш сам да прочетеш.

Сред документите има закрепени изрезки от вестници, както и снимка на Оуди, застанал до Клейтън Ръд в съдебната зала, с бинтована глава.

— Не можах да го призова на свидетелската скамейка, защото още не говореше добре. Репортерите лаеха като бесни кучета, искаха той да получи смъртна присъда, защото заедно с охранителя загина и невинна жена.

— Хората са обвинявали Оуди.

— Кого друг да обвиняват? — Ръд поглежда към вратата. — А сега, ако ме извиниш, имам работа.

— Какво стана с парите?

— Повече въпроси не ти се полагат. Гледай вратата да не те удари по задника на излизане.