Мэтью Арлидж - Куршум за двама

Какво щеше да прави сега? Оскъдните му хранителни запаси бяха изчерпани. Освен това не можеше да спи, а от това се чувстваше още по-гладен. Какво, по дяволите, щеше да яде той — щяха да ядат те — сега? Въглища? Той се засмя горчиво, после сподави смеха си. Ехото прозвуча странно, а той вече беше достатъчно напрегнат. Трябваше да запази спокойствие. В рамките на последните пет години вече имаше два инфаркта и нямаше нужда от трети — не и тук долу.

В началото бе шокиран от попадането им в този затвор, ала отказваше да се предаде и отчаяно търсеше начини за измъкване. Стените на силажната яма бяха ръждиви на места и след дълго дърпане той успя да отдели петсантиметрова метална шина. Реши да я използва. Удряше с нея по стените, опита се да пробие дупка в стената, дори се пробва да я използва като пикел, за да се изкатери нагоре. Но всичките му усилия бяха напразни и той се свлече безпомощно на земята.

После внезапно се разплака. Мисълта да умре в тази дупка без въздух, далеч от момчетата си, го изпълни с безутешно отчаяние. Бе живял като почтен човек. Беше вършил добри дела. Или поне се беше опитвал. Определено не заслужаваше това . Никой не го заслужаваше. Питър гневно разрита въглищата и си подготви плитка дупка, в която да прекара нощта. Дали Бен вече спеше? Най-после беше притихнал, но Питър не можеше да прецени дали е заспал. Може би трябваше да се опита да го успокои по време на среднощните му пристъпи? Дали Бен щеше да се сърди, задето не го бе направил? Щеше ли да повлияе на отношението му… сега, когато бяха… Питър пропъди тази мисъл — не искаше да стига дотам. Но в действителност той нямаше никаква представа какво мислеше или чувстваше Бен. Познаваше го като колега, но не и като човек. Бен беше много потаен относно миналото си. Защо? Заради него ли се намираха тук? При тази мисъл Питър се оживи и се надигна, като понечи да извика на Бен, но размисли и се отказа. Предпочете да не го обвинява в нищо — не можеше да предположи как би реагирал.

Докато лежеше в леденостуденото си легло, Питър се укори, че никога не си бе направил труда да опознае Бен малко по-добре. Но голата истина беше една — бе невъзможно да опознаеш истински някой човек.

И точно тази мисъл щеше да го държи буден през цялата нощ.

Стаята, отделена специално за това разследване, кипеше от трескава дейност. На дъската имаше забодени снимки на Ейми и Сам, карти с маршрута им от Лондон до Хампшир, диаграми и снимки на изоставения басейн, списъци с имената на приятели и близки и т.н. Сандерсън, Макандрю и Бриджис разпитваха по телефона потенциални свидетели, а компютърните оператори въвеждаха наличната информация в HOLMES 2 2 2 Home Office Large Major Enquiry System — информационно изчислителна система, използвана главно от полицията в Обединеното кралство за разследване на тежки престъпления, като серийни убийства и финансови измами. — Б.пр. и съпоставяха данните за това отвличане с десетките хиляди престъпления, съхранявани в огромната база данни.

Марк спря до вратата, неспособен да прекрачи прага. Главата му пулсираше, връхлитаха го периодични пристъпи на гадене, трескавото оживление в стаята му причиняваше световъртеж. Изкушаваше се да се обърне и да избяга, ала знаеше, че трябваше да си понесе последствията. Той влезе в стаята и се запъти право към бюрото на Чарли.

— Тъкмо навреме — весело го посрещна тя. — Оперативката започва след десет минути. Все щях да я изтърпя, а и ти вече си тук…

Марк много харесваше Чарли в дни като този. Въпреки безотговорното му държание и липса на професионализъм, Чарли никога не го съдеше. Точно обратното — винаги бе готова да протегне ръка за помощ. Марк се почувства виновен за това, че я е разочаровал.

— Ще отида да ти донеса чаша кафе. Ще се освежиш, преди да запретнеш ръкави и да се заловиш за работа — продължи тя.

Чарли тъкмо се надигаше от стола си, за да изпълни намерението си, когато зад тях прокънтя гласът на Хелън — силен и отчетлив.

— Детектив сержант Фулър. Колко мило, че благоволихте да се присъедините към нас.

Марк много се притесни. Ето че дойде време да получи заслуженото си. Той се завъртя на пета и пое по дългия път на срама към кабинета на Хелън. Екипът все така продължаваше да работи усилено, но никой не изпускаше осъдения от поглед.

Марк затвори вратата зад себе си и се обърна с лице към Хелън. Тя не му предложи стол, затова той остана прав. Очевидно искаше целият екип да го вижда. Марк се засрами още повече.