Мэтью Арлидж - Куршум за двама

Докато се прибираше с мотоциклета към апартамента си в центъра на града, Хелън не спираше да мисли за разговора си с Марк. Дали не бе твърде сурова с него? Или твърде деликатна? Дали не повтаряше предишни свои грешки? Продължаваше да размишлява над тези въпроси и когато хлопна входната врата зад гърба си. Сложи веригата на вратата и се запъти право към банята. Не беше спала четиридесет и осем часа и копнееше да се почувства отново чиста. Вдигна глава към струята и остави водата да облива лицето и гърдите й. После се обърна. Горещата вода плисна по гърба й и болката мигновено прониза цялото й тяло. Първоначално изпита непоносима агония, но болката постепенно намаля и Хелън отново се успокои.

Тя се загърна с хавлия и отиде в спалнята. Подсуши се, пусна хавлията на земята и се погледна в голямото огледало. Чисто голото й тяло бе привлекателна гледка, но малцина го бяха виждали. Подхождаше към интимните отношения с предпазливост и бе нащрек за неизбежните въпроси, затова връзките й бяха случайни и кратки. Не че на мъжете им пукаше особено — в общи линии изглеждаха изключително доволни да открият жена, която би си легнала с тях, без да им се мотае наоколо след това.

Хелън отвори гардероба, плъзна поглед по закачалките с джинси и ризи и се спря на спортен екип от две части — по-късно имаше тренировка по бокс, така че нямаше смисъл да се преоблича отново. Преди да затвори гардероба, огледа полицейските си униформи, старателно прибрани в безупречно чисти калъфи за костюми — носеше ги по време на дежурствата си като патрулен полицай. Онези дни бяха началото на нейното преобразяване. Първият ден, в който прибра косата си на опашка, закопча предпазната си жилетка и излезе на улицата, бе един от най-щастливите в целия й живот. За пръв път се почувства на мястото си. За пръв път изпита усещането, че е важна. Наслаждаваше се на начина, по който униформата я правеше да изглежда и да се чувства — безполовата й анонимност в съюзничество със силата и сигурността, които осигуряваше. Беше като дегизировка, но такава, която всички разпознаваха и уважаваха. Една мъничка част от Хелън копнееше да се върне на улицата, но тя беше твърде амбициозна и дейна, за да се задържи на този пост дълго време.

Хелън се отърси от носталгичните си мисли, направи си чаша чай и се запъти към всекидневната — просторна, спартанска стая. Нямаше снимки по стените или разпръснати списания. Чисто и подредено помещение, в което всичко си беше на мястото.

Хелън си избра книга и започна да чете. Лавиците бяха претъпкани с книги. Издания за криминално поведение, серийни престъпления, история на „Куонтико“ — всичките четени многократно. Тя рядко четеше художествена литература — не вярваше в щастливия край — но се прекланяше пред знанието. Докато разлистваше любимата си книга на тема криминална психология, запали цигара. Беше пробвала да ги откаже многократно, но винаги се предаваше накрая, затова се отказа да опитва. Можеше да изтърпи угризенията си заради тръпката, която цигарите й даваха. Всеки има някой и друг лош навик , казваше си.

Образът на Марк неочаквано изникна в съзнанието й. Какво ли правеше сега? Дали думите й бяха постигнали желания ефект, или точно в момента той беше в „Юникорн“ и давеше мъката си в алкохол? Порокът му можеше да му струва работата и дори живота — тя искрено се надяваше, че Марк ще намери сили да се поправи. Не й се искаше да го губи.

Хелън се опита да се концентрира върху книгата си, ала четеше думите, без да възприема значението им, и непрекъснато се връщаше назад, за да улови смисъла на прочетеното. Тя просто не умееше да безделничи — това бе една от причините да работи толкова усилено. Хелън дръпна дълбоко от цигарата си и усети как онези познати неприятни чувства бяха на път да я връхлетят отново. Тя загаси цигарата си, захвърли книгата върху масичката за кафе, грабна спортния си сак и се запъти към мотоциклета си.

Би могла да се отбие през службата на път за тренировката, за да провери дали имаше нещо ново. Трябваше да си намери занимание за през следващите няколко часа, за да държи мрака настрана.

Не мога да си спомня кога за пръв път видях баща ми да удря майка ми. Имам лоша зрителна памет. Но ясно си спомням звуците. Звукът на юмрук върху лице. На тяло, което се сгромолясва върху кухненска маса. Череп, който удря стена. Скимтене. Крясъци. Тормоз и насилие до безкрайност.