Мэтью Арлидж - Куршум за двама

Звучеше напълно убедена в думите си — не изпитваше никакво съмнение, че съпругът й е жив и здрав. Хелън бе възхитена от твърдостта й, но и леко озадачена.

— Колко души сте ангажирали с издирването му? — продължи Сара.

— Всички свободни полицаи.

Това поне не беше лъжа. Издирването действително течеше с пълна сила, но до този момент не бяха открили нищо и с всеки изминал час страховете на Хелън за безопасността им нарастваха. Пътят, по който бяха тръгнали двамата мъже, би трябвало да ги изведе от гората при Калмор — дълга разходка, но без особени препятствия. Времето бе хладно, но приятно, така че…

Дълбоко в сърцето си Хелън знаеше, че премеждията на Ейми и изчезването на Питър бяха свързани, но бе забранила на всички останали да го споменават — официално това все още беше проучване на сигнал за изчезнали хора. Хелън все още не беше казала на Сара, че работи в отдел „Убийства“. Отлагаше това за по-късно.

— Питър имаше ли някакви тревоги? Нещо притесняваше ли го? — попита Хелън.

Сара поклати глава. Погледът на Хелън се плъзна по стилното обзавеждане. Питър получаваше високи хонорари за адвокатските си услуги, а Сара работеше в търговията с антики, така че не им липсваха пари.

— Някой искал ли му е пари наскоро? Забелязали ли сте някаква промяна във финансовото си положение? Повече пари? По-малко?

— Не, всичко беше… нормално. Разполагаме с достатъчно средства, живеем спокойно. Винаги е било така.

— А как бихте описали брака си?

— Любов. Доверие. Стабилност.

Тя наблегна на последната дума, сякаш се почувства обидена от въпроса.

— Някакви проблеми на работното място? — попита Хелън, ловко променяйки темата.

Питър и Бен работеха за престижна адвокатска кантора, специализирана предимно в морското право. Много пари бяха замесени в продължителните им дела, особено в онези, свързани с корабоплаване и превоз на стоки. Някой би могъл да има полза от изчезването им.

— Чувствал ли е натиск във връзка с конкретно дело?

— Не е споделял с мен.

— Оставаше ли на работа по-дълго от обикновено?

Сара леко поклати глава.

— Обсъждаше ли делата с вас?

Сара твърдеше, че няма никаква представа от делата на Питър, затова Хелън си отбеляза наум да проследи този въпрос на работното му място. Но през цялото време имаше неприятното усещане, че се хваща за сламки. Докато оглеждаше стените в търсене на вдъхновение, тя забеляза снимка в рамка на Питър от някакъв слънчев плаж — главата на семейството, широко усмихнат в центъра на група от хора. Сара проследи погледа й и разясни подробностите, после продължи да говори за бъдещите им планове — семейно пътуване до Бостън за Великден. Сара твърдо вярваше, че Питър ще се върне и че животът им ще си продължи постарому. Хелън също искаше да повярва в това, но не можеше. Дълбоко в сърцето й се таеше опасението, че Сара никога повече нямаше да види съпруга си.

Беше някъде посред нощ и Питър Брайтстън бе измръзнал до кости. Той винаги носеше леки костюми дори през зимата заради обилното си потене — навик, за който сега горчиво съжаляваше. Някъде в Ню Форест се намираше колата на Бен, а в нея бе подплатеното палто, подарък от Сара за рождения му ден. Той гневно изруга и се загърна още по-плътно със сакото си. Виждаше как дъхът му излиза на пара. В общи линии това беше всичко, което виждаше — навън беше тъмно и затворът им тънеше в пълен мрак. Усещаше, че Бен е наблизо, но не го различаваше в тъмното. Какво ли правеше? Бен, в общи линии, беше свестен човек, но тесните пространства му се отразяваха зле. Малко по-рано едва не изгуби съзнание по време на мъчителен пристъп на паника, или нещо такова, и крещеше насън. Металните стени, които ги обграждаха, засилваха нощните му страхове. Те придаваха на цялата обстановка кошмарно усещане и подклаждаха ужаса, стаен дълбоко в душата на Питър. Дали някой щеше да ги открие навреме? Или щяха да умрат в тази жалка дупка?

Възползвайки се от предимството на мрака, Питър хвърли поглед в посока към Бен, после плъзна ръка в джоба си. Той никога не тръгваше на път без пакетче дъвчащи ментови бонбони — не искаше да се прибира у дома, смърдящ на алкохол — и внимателно извади последния бонбон от вече празната опаковка. После бързо го мушна в устата си. Когато попаднаха тук, имаше половин пакет в джоба си. Успя да изяде всичките скришом, без да казва на Бен. Беше сигурен, че и Бен би постъпил по същия начин, така че защо не? Къркоренето на празния му стомах заглушаваше гузната му съвест. Питър прехвърляше бонбона из устата си, а захарта бавно се топеше и се процеждаше надолу по гърлото му. Топла, сладка и успокояваща.