Мэтью Арлидж - Куршум за двама

— Какво ще кажем на пресата, шефе?

Добър въпрос, който Хелън обмисляше от момента, в който се бе разделила с Джим Грийвс. Емилия Гаранита нямаше да се откаже, а след нея щяха да се появят и други. Млада жена бе застреляла приятеля си някъде в пущинаците. Ужасяваща история, идеална за пресата.

— Възможно най-малко. Докато случаят е под наш контрол, няма да разгласяваме, че има замесена и трета страна. Затова ще определим случая като битов, но няма да навлизаме в подробности. Пресата ще започне да бълва какви ли не предположения относно Сам и защо Ейми го е убила…

— Но ние не искаме да почерняме името му безпричинно — довърши мисълта й Марк.

— Именно. Той и майка му не го заслужават.

— Добре, на този етап ще действаме съвсем дискретно.

Той отново се залови за работа. Имаше занемарен вид — недоспал, небръснат, с измачкани дрехи — но все още във форма. Всеки следовател би се радвал Марк да бъде член на екипа му. Хелън искрено се надяваше, че той ще продължи да работи добре.

Доволна, че всичко е под контрол, тя си позволи пет минути почивка за чаша чай. Чувстваше се уморена, разпитът на Ейми беше изтощителен, а посещението в моргата — още повече. Искаше да се „изключи“ за момент, ала мозъкът й отказваше да го направи. Ужасната смърт на Сам я бе разтърсила издъно и сега не можеше да пропъди образа на безжизненото му, изкривено лице. Мъчителна гледка, която майка му тепърва щеше да види.

Беше толкова потънала в мисли, че забеляза Чарли едва когато тя застана до нея.

— Шефе. Със сигурност искаш да видиш това.

Имаше достатъчно неприятни изненади този ден, но Хелън усети, че я очакваше поредната такава.

Чарли й подаде две снимки — двама елегантно облечени като бизнесмени мъже, единият около трийсетте, другият значително по-възрастен.

— Бен Холанд и Питър Брайтстън. Обявени за издирване преди три дни. Връщали се от среща на адвокати в Борнмът. Но така и не се прибрали у дома.

Хелън изпита ужасно предчувствие.

— Колата им е открита в Ню Форест. Екип на местната полиция и охраната на парка претърсили всеки сантиметър от гората. Няма следа и от двамата.

— И? — Хелън подозираше, че имаше още.

— Палтата, чантите и портфейлите им били в колата. Мобилните им телефони са открити наблизо — с умишлено повредени SIM карти.

Още едно отвличане. По-странно и от първото. Двама възрастни мъже — умни, силни, способни да се грижат за себе си — бяха изчезнали безследно.

Как можеш да се събудиш, когато сънуваш? Когато си в хватката на ужасен кошмар, как се измъкваш от бездната?

Бен Холанд си задаваше тези въпроси непрекъснато. Сигурно сънуваше. Да, той наистина сънува, точно в този момент. Може би той и Джени са отишли в магазина за алкохол след работа и са взели бутилка водка „Бизон Грас“? Може би точно в момента сънува алкохолен сън? И всеки момент ще се събуди с пулсираща болка в главата и глуповата усмивка на лицето…

Бен отвори очи. Осъзнаваше действителността през цялото време, разбира се — миризмата бе непоносима. Как би могъл да си представи, че е някъде другаде? А дори и да успееше някак да игнорира адската воня, то непрекъснатото хленчене на Питър веднага щеше да го върне с гръм и трясък обратно в реалността. От самото начало на отвличането им Бен кипеше от гняв и отказваше да се примири. Но Питър избра отчаянието.

— Питър, няма ли да млъкнеш най-после, за бога…

— Майната ти — просъска в отговор колегата му.

Къде са сега лидерските ти качества , помисли си злобно Бен.

Намираха се в капан. Нямаше никаква логична причина, но това беше истината. В един момент се намираха в микробуса, спокойни и щастливи, а в следващия се събудиха тук. Замаяни, ожулени и изцапани с гъста, лепкава кал. Бен се бе изправил бавно на крака, изумен и невярващ, и бе напрегнал очи в мрака, за да се ориентира в обстановката. Намираха се в нещо като гигантска силажна яма или складово помещение, чийто под бе покрит с каменни въглища. Целите бяха покрити с въглищна пепел, която проникваше в очите и ушите им и ги караше да усещат езиците си натежали и мръсни. Бен инстинктивно запълзя към стените. Придвижваше се трудно по неравната повърхност, но в крайна сметка успя. Студена, гладка стомана. Подпирайки се на стената за ориентир, той започна да обикаля с надеждата да открие врата, шлюз или какъвто и да било друг начин за измъкване. Ала стените бяха гладки и след няколко пълни обиколки той най-после се отказа. Когато вдигна поглед нагоре, забеляза слаба светлина, която се процеждаше през огромен шлюз. Явно точно оттам бяха попаднали в този необясним ад.