Мэтью Арлидж - Куршум за двама

Едва сега Бен забеляза драскотините и синините по лицето и тялото си. Бяха паднали през шлюза от поне десет метра височина, а плътната настилка от каменни въглища далеч не бе помогнала за меко приземяване. Внезапно всичко започна да го боли. Шокът постепенно отслабваше и натъртеното му тяло започваше да протестира. Някакъв шум го накара да се обърне. Питър залиташе към него, а на лицето му бе изписано тъпо изумление. Човекът търсеше обяснения, ала нямаше как да ги получи от Бен. И точно докато си стояха там, изтощени и отчаяни, телефонът звънна. И двамата застинаха за миг, после едновременно се втурнаха към апарата. Бен го докопа пръв.

След като получиха смъртоносния ултиматум, и двамата се разсмяха истерично, сякаш цялата тази работа бе някаква абсурдна шега. Ала смехът им бавно утихна.

— Хайде да се обадим в офиса. — Бен изпита болезнено желание да се измъкне от тази дупка незабавно.

— Добра идея. Обади се на Каръл, тя би трябвало да знае какво да направи — каза Питър, който сякаш се хранеше от енергията на Бен.

Бен набра познатия номер. Но телефонът беше заключен с пин код. Четири малки цифрички, които ги деляха от свободата.

— Какво да пробваме?

Вниманието на Бен бе привлечено от иконката за батерията в горния десен ъгъл на екрана, която примигваше предупредително.

— Имаме съвсем малко време. Какво да пробваме? — Гласът на Бен прозвуча напрегнато; той започваше да осъзнава невъзможността на задачата им.

— Не знам. 1, 2, 3, 4.

Бен не успя да прикрие раздразнението си.

— Ами не знам, мамка му! — гневно отвърна Питър. — През коя година си роден?

Отчаяно предположение като всяко друго при тези обстоятелства. Бен пробва рождената година на Питър, после своята. Тъкмо когато изпробваше третата комбинация, телефонът изгасна в ръцете му.

— Мамка му.

Думата отекна в празното пространство над главите им.

— А сега какво?

Двамата стояха мълчаливи, вперили безнадеждни погледи в заключения шлюз над тях. През процепите му се процеждаше тънък лъч бледа светлина и осветяваше пистолета, който кротко лежеше помежду им.

— Нищо. Няма нищо…

Думите на Бен постепенно заглъхнаха, когато се обърна и се оттегли в тъмното. Свлече се върху каменните въглища, обзет от внезапен пристъп на отчаяние. Защо това се случваше точно на тях? С какво го бяха заслужили?

Той хвърли поглед към Питър, който крачеше наоколо и тихичко си мърмореше. Бен никога не бе харесвал Питър, но нямаше желание да го убива, за бога! Може би пистолетът не беше истински? Той се надигна, за да провери, но погледът, който Питър му хвърли, го накара да седне обратно на мястото си.

Бен изживяваше своя ад. Не обичаше тесни пространства. Винаги искаше да знае къде се намира изходът. Но сега бе заклещен в капан, при това под земята. Погребан жив. Ръцете му вече започваха да треперят. Чувстваше се замаян, потеше се, пред погледа му танцуваха светлинки. От години не бе получавал пристъп на паника, но сега нямаше да му се размине. Чувстваше се притиснат, започваше да се задушава.

— Трябва да изляза. — Бен се изправи на крака, олюлявайки се. Питър се обърна, сепнат и объркан. — Моля те, Питър, трябва да изляза. ПОМОЩ! НЯКОЙ ДА МИ ПОМОГНЕ! — Той крещеше, опитвайки се да предотврати паническия пристъп, но му прилоша и млъкна. Със сигурност някой щеше да ги открие и да ги спаси, нали? Трябваше да ги спасят. Алтернативата беше немислима.

Марк Фулър излезе от полицейското управление малко след като Чарли пусна бомбата си. Бе започнато отделно разследване по новия случай, но засега основната работа по него вършеха униформените полицаи. Течеше мащабна двойна и тройна проверка на фактите и едва когато се потвърдеше, че имаше нещо съмнително в изчезването на двамата мъже, щеше да се намеси и отдел „Криминални разследвания“. Следващият ден се очертаваше дълъг за Марк, Чарли и останалите от екипа, затова Хелън ги изпрати по домовете им да си починат. Но Марк нямаше никакво намерение да спи.

Вместо това пое към покрайнините на града и паркира колата в тиха уличка на квартала „Шърли“. Никога не използваше личния си автомобил, за да не се издава. Очуканият „Голф“ със затъмнени прозорци трябваше да отклонява вниманието от истинската му цел и засега се получаваше — минувачите го виждаха като поредния тийнейджърски опит за освежаване на стара бракма. Идеалното място, от което да наблюдаваш незабелязано.

Зад стъклото на прозореца се появи седемгодишно момиченце; Марк изпъна гръб и погледът му се закова върху детето. То огледа улицата, после дръпна завесите. Марк прокле късмета си — имаше дни, когато Елси стоеше на това място по двайсет минути или повече. Шареше с поглед и с времето Марк успя да убеди себе си, че търсеше него. Въобразяваше си, разбира се, но това топлеше душата му.