Мэтью Арлидж - Куршум за двама

Бен огледа пустия горски път в двете посоки. Никой не го натякваше, но негова бе идеята да минат напряко през Ню Форест. Бен винаги го правеше — за да избегне магистрала M27 около Саутхамптън, използваше таен пряк път, който го извеждаше директно до Калмор — но днес не им провървя. Бен имаше усещането, че натякването нямаше да му бъде спестено, но чак когато драмата приключеше. Питър задължително щеше да се възползва от това. Просто изчакваше подходящия момент.

— Ти ли ще отидеш, или аз? — попита Питър.

Риторичен въпрос. Уважавай по-възрастните, това първо, и второ, Питър имаше „проблем с коленете“. Така че Бен нямаше избор. Той погледна картата и видя, че само на два-три километра имаше някакво малко вилно селище. Може би, ако побързаше, щеше да успее да стигне, преди да се е стъмнило. Той вдигна яката си, кимна на Питър и тръгна надолу по пътя.

— Ще се срещнем отново… — запя Питър.

Кретен , помисли си Бен.

И после неочаквано късметът му се усмихна. В сумрака отсреща се появиха две малки светли точици. Той присви очи. Да, никакво съмнение. Автомобилни фарове. За пръв път през този ден Бен почувства как цялото му тяло се отпуска. Имаше господ в крайна сметка. Той енергично размаха ръце във въздуха, но шофьорът на микробуса така или иначе вече намаляваше скорост, за да му се притече на помощ.

Слава богу — помисли си Бен. — Спасение.

Даян Андерсън не беше виждала дъщеря си от три седмици. Дори и сега не я виждаше, въпреки че Ейми бе притисната към гърдите й в задушаваща прегръдка. В болницата се бяха погрижили за нея — бяха й позволили да вземе душ и да си измие косата — но тя продължаваше да изглежда различно.

Симпатичната служителка от полицията — Чарли — ги бе придружила до дома им. Каза, че ще помогне на Ейми, ще я накара да се почувства в безопасност, докато постепенно се приспособява отново към външния свят, ала тя беше шпионин. Даян изобщо не се съмняваше в това. Щеше да чака, да наблюдава и да докладва. Дъщеря й продължаваше да се намира в опасност. Двамата униформени полицаи, оставени на пост пред дома им, го доказваха. Дали бяха там да я пазят, или да я спрат, ако реши да избяга? И все пак, поне бяха изгонили журналистите. Репортер от някакъв местен жълт вестник си бе позволил да крещи през пощенската кутия и да пита по най-вулгарния начин защо Ейми бе убила приятеля си. Фактът, че въпросният репортер бе млада жена, правеше нещата още по-ужасни — какво ги прихващаше тези хора?

„Ейми застреля Сам.“ Ето така го бе формулирала онази безчувствена жена, детектив инспектор Грейс. Това звучеше абсурдно. Ейми никога не би застреляла когото и да било, най-малко пък Сам. Тя дори не беше докосвала пистолет. Тук не беше като в Америка.

Беше се обърнала към съпруга си Ричард в очакване той да възрази, да изчисти това недоразумение, ала неговото изражение бе като огледален образ на нейното — пълен шок. Изпита прилив на гняв — Ричард винаги отсъстваше, когато имаше най-голяма нужда от него — преди да се вземе в ръце и да се сблъска за пореден път с горчивата действителност. Ейми обичаше Сам. Даян неведнъж бе размишлявала какво ще стане, ако — когато — те се оженеха. И винаги бе стигала до извода, че Ейми ще последва модерната практика на съвместно съжителство, а не брак. Но Ейми я бе изненадала, когато сподели с нея, че определено изпитва желание да мине под венчилото, когато му дойде времето. Типично за нея обаче, Ейми щеше да го направи по нестандартен начин. Категорично изключваше бяла рокля и имаше твърдото намерение да бъде предадена на младоженеца от Даян, а не от баща си. Как ли би го приел Ричард? Дали другите хора щяха да харесат идеята, или щеше да им се стори странна? Даян сепнато осъзна, че отново се е замечтала. За сватбено тържество, което никога нямаше да се състои.

В цялата история нямаше никаква логика. Сам не беше сприхав или агресивен, така че не би могло да е самозащита. Инспектор Грейс бе вбесяващо потайна относно фактите — „Най-добре е Ейми да ви разкаже, когато се почувства готова“. Ала Ейми не обелваше и дума. Държеше се като глухоняма. Даян се опитваше да пробие стената — правеше й малцови шейкове, отваряше кутии с френски петифури (любимите й лакомства от дете), отрупа спалнята, която сега деляха, с всичките й стари играчки и джунджурии. Но нищо не помогна. Така че трите просто седяха и мълчаха. Чарли се разполагаше в единия край на дивана и се стараеше да не разлее чая си, Даян трупаше в чиниите сладкиши, които никой не ядеше, а Ейми просто се взираше в празното пространство и приличаше на празна обвивка на жизнерадостното момиче, което някога беше.