Мэтью Арлидж - Куршум за двама

— Здравей, Ейми. Аз съм детектив инспектор Хелън Грейс. Наричай ме Хелън. Може ли да седна?

Никакъв отговор. Хелън внимателно се настани на стола срещу нея.

— Бих искала да поговорим за Сам. Имаш ли нещо против?

Момичето вдигна поглед и подивялото й изражение издаде ужаса, който я обзе. Хелън внимателно се вгледа в нея и мислено я сравни със снимката, която бе видяла малко по-рано. Ако не бяха поразително сините й очи и белегът от травма на брадичката й, трудно биха я идентифицирали. Блестящата й коса висеше мазна и сплъстена. Ноктите й бяха дълги и мръсни. Лицето, ръцете и краката й носеха следи сякаш от самонараняване. А и миризмата. Първо те удряше миризмата. Сладникава. Остра. Противна.

— Трябва да открия Сам. Можеш ли да ми кажеш къде е?

Ейми затвори очи. Една сълза се отрони изпод клепача й и потече надолу по бузата й.

— Къде е той, Ейми?

Дълго мълчание; после тя най-после прошепна:

— В гората.

Ейми категорично отказа да напусне убежището си в офиса, така че Хелън трябваше да използва кучето. Тя остави Чарли да наглежда Ейми, а Марк взе със себе си. Ретривърът Симпсън зарови муцуна в окървавените парцали, служили някога за дрехи на Ейми, после се втурна през гората.

Не беше трудно да се види откъде бе минала. Толкова сляпо се беше лутала в гората, толкова безразсъдно, че бе направила огромни дупки в гъстия шубрак. Парчета плат и късчета кожа маркираха пътя й. Симпсън ги вадеше, докато скачаше през храстите. Хелън го следваше, а Марк бе твърдо решен да не се остави да го изпревари жена. Но се задъхваше и миришеше на пот и алкохол.

Пред погледите им изникна самотна сграда. Обществена баня, предвидена за събаряне преди много години, тъжна реликва от отдавна отминали времена на веселие. Симпсън започна да драска по заключената с катинар врата, после започна да обикаля сградата, докато накрая спря пред един счупен прозорец. По нащърбените ръбове на стъклото имаше следи от прясна кръв. Бяха намерили мястото, откъдето беше се измъкнала Ейми.

Достъпът в сградата беше затруднен. Въпреки занемареното състояние на сградата, всички входове бяха старателно заключени и обезопасени. Но защо бяха нужни всички тези предпазни мерки? Наоколо не живееше никой. В крайна сметка катинарът беше разбит и те пристъпиха предпазливо вътре, обути в стерилни калцуни. Не им отне много време да го открият. Лежеше на около пет метра под тях, на дъното на басейна. Малко се забавиха, докато намерят стълба, след което Хелън се озова в басейна, лице в лице със Сам — приятеля на Ейми. Имаше вид на свястно момче, щеше да му отива кариера в адвокатска кантора, но точно в този момент той изглеждаше като труп на стар клошар, намерен на улицата. Дрехите му бяха омазани с изпражнения и урина, ноктите му — изпочупени и мръсни. А лицето му… Чертите на изпитото му лице бяха застинали в отблъскващо изражение на гняв, агония и ужас. Приживе е бил привлекателен и успял. В смъртта беше отблъскващ.

Щяха ли някога да спрат да я тормозят?

Ейми си мислеше, че в болницата в Саутхамптън ще бъде в безопасност. Че ще я оставят на спокойствие да скърби и да се възстановява. Но те упорито я изтезаваха. Не й позволиха да яде или да пие въпреки настойчивите й молби. Езикът й бе подут, стомахът й — твърде свит, а червата й можеха да се разкъсат, ако през тях минеше твърда храна. Затова й сложиха интравенозна система. Може би това беше правилното решение, но не беше онова, което тя искаше . Те някога бяха ли гладували в продължение на три седмици? Представа нямаха какво е.

Бяха й сложили и система с морфин, която помагаше до известна степен, макар че внимателно следяха да не я препълват. Ейми натискаше бутончето с лявата си ръка всеки път, когато болката ставаше непоносима. Дясната й ръка бе закопчана с белезници към леглото. На сестрите това ужасно много им харесваше и споделяха предположенията си шепнешком. Дали е убила бебето си? Или съпруга си? Очевидно им доставяше огромно удоволствие.

И тогава — за бога! — тогава пуснаха майка й в стаята. Ейми обезумя; крещеше като подивяла и дори се наложи майка й да излезе по препоръка на лекаря. Какви ги вършеха, по дяволите ? Тя не можеше да види майка си, не и сега. Не и в това състояние.

Тя просто искаше да я оставят сама. Тогава би могла да фокусира цялото си внимание върху нещата около себе си, да втренчи поглед в сложната плетеница на памучните нишки на калъфката на възглавницата си, да се взира часове наред в хипнотизиращите, нажежени жички в лампата на нощното си шкафче. По този начин би могла да се изолира от реалността и да успокои мислите си. А когато призракът на Сам изскочеше изневиделица, тя щеше да натисне дозатора на морфина и поне за кратко да се отнесе на някое по-щастливо място.