Мэтью Арлидж - Куршум за двама

Вдигам глава и забелязвам, че Ейми го гледа. Погледите ни се срещат и тя навежда глава. Дали би посегнала да го вземе? Две седмици по-рано бих казал категорично „не“. Но сега? Доверието е нещо крехко — трудно се печели, лесно се губи. Вече не съм сигурен в нищо.

Знам единствено, че единият от нас ще умре.

Хелън Грейс вдиша свежия вечерен въздух и се почувства доволна и щастлива. Крачеше бавно, за да се наслади изцяло на този миг спокойствие, а грейналият й поглед лениво обхождаше тълпата купувачи, която я заобикаляше.

Вървеше към Коледния базар в Саутхамптън. Разположен покрай южния край на търговски център „Уесткий“, базарът беше ежегодно събитие — възможност за закупуване на оригинални, ръчно изработени подаръци, които не фигурираха в препоръчителен списък на „Амазон“. Хелън мразеше Коледа, но всяка година без изключение купуваше по нещо за Ана и Мари. Това бе единственото й празнично удоволствие и тя му се отдаваше изцяло. Този път купи бижута, ароматни свещи и други дреболийки, но не подмина и щандовете с храна, откъдето напазарува фурми, шоколади, безумно скъп коледен пудинг и красива опаковка шоколадови бонбони с ментов пълнеж — Мари много ги обичаше.

Тя взе мотоциклета си „Кавазаки“ от паркинга на „Уесткий“ и се понесе през централния градски трафик в посока югоизток, към Уестън. Отдалечаваше се с висока скорост от празничното настроение и охолството — път към бедността и отчаянието, безжалостно съсредоточени около петте монолитни многоетажни сгради, превзели тамошния хоризонт. Те от години посрещаха онези, които идваха в Саутхамптън по море; в миналото са вдъхвали респект с внушителния си вид, с футуристичното си оптимистично излъчване. Но сега нещата стояха коренно различно.

В най-тежко състояние се намираше „Мелбърн Тауър“. Преди четири години на шестия етаж се бе взривил нелегален цех за дрога. Пораженията бяха огромни, сърцето на сградата бе изтръгнато. От градския съвет бяха обещали да я изградят отново, но рецесията попречи на плановете им. Чисто технически тя продължаваше да фигурира в графиците за бъдещи ремонти, ала вече никой не вярваше, че това щеше да се случи. Така че сградата просто си стърчеше в този си вид — ранена, злощастна, изоставена от повечето си обитатели. Сега там се навъртаха единствено наркомани и бездомници. Противно, запуснато място.

Хелън паркира мотоциклета си на безопасно разстояние от сградите и продължи пеша. Нощно време в този район обикновено не се разхождаха жени, но Хелън никога не се тревожеше за своята безопасност. Тук хората я познаваха и старателно я избягваха, което я устройваше идеално. Тази вечер наоколо нямаше никого, с изключение на няколко кучета, които душеха около изгоряла кола, така че Хелън бързо си проправи път покрай използваните спринцовки и презервативи и влезе в „Мелбърн Тауър“.

Качи се на четвъртия етаж и спря пред апартамент 408. Някога приятното и уютно общинско жилище сега изглеждаше като военна база. Входната врата бе осеяна с ключалки, но най-забележителни бяха металните решетки — заключени с катинари от вътрешната страна — които подсилваха главния вход. Обидните графити — малоумник, олигофрен, идиот — по стените, издаваха защо апартаментът се нуждаеше от подобна защита. Това бе домът на Мари и Ана Стори. Ана бе с тежка степен на инвалидност, неспособна да говори, да се храни или да ходи сама до тоалетната. Ана (вече на четиринайсет) се нуждаеше от непрекъсната грижа, така че майка й (на средна възраст) правеше всичко възможно да й я осигури. Живееха от социални помощи, пазаруваха храна от „Лидл“, икономисваха от отопление. Щяха да си живеят добре по този начин — такива карти им бе раздала съдбата, а Мари не беше от хората, които обичат да се оплакват — ако ги нямаше местните хулигани. Фактът, че бяха безделници и произхождаха от разбити семейства, не беше оправдание. Тези хлапета бяха противни малки гангстери, които изпитваха удоволствие да унижават, тормозят и нападат една уязвима жена и детето й.

Хелън знаеше всичко това, защото проявяваше специален интерес към тях. Един от онези идиоти — изключен от училище пъпчив злобар на име Стивън Грийн — подпалил апартамента им. Пожарникарите дошли навреме и ограничили щетите до коридора и най-близката стая, ала ефектът върху Мари и Ана бе опустошителен. Бяха изплашени до смърт, когато Хелън пристигна. Това бе опит за убийство и виновникът трябваше да бъде наказан. Тя се постара максимално, но случаят така и не стигна до съда поради липса на очевидци. Хелън настойчиво молеше Мари да се премести, ала тя упорстваше. Апартаментът бе техният семеен дом, специално пригоден за нуждите на Ана — защо те трябваше да се местят? Мари продаде всичките си останали ценности, за да укрепи входната врата на жилището. Четири години по-късно се взриви цехът за наркотици. Преди това асансьорът работеше и апартамент 408 беше един щастлив дом. Сега бе затвор.