Мэтью Арлидж - Куршум за двама

И все пак, защо трябваше да си измисля подобна история? Може би казваше истината ? Ейми беше умно, уравновесено момиче, без психични заболявания. От самото начало показанията й бяха ясни и последователни. Даде точно и подробно описание на „похитителката“ — тъмноруса, късо подстригана коса; ниско подрязани, мръсни нокти — и строго се придържаше към него. До най-дребния детайл като това как форсирала двигателя на ниска предавка. А беше ясно, че обичаше — истински обичаше — Сам и бе съкрушена от смъртта му. Всички ги описваха като неразделни, две половини на едно цяло. Запознали се в университета в Бристол, после кандидатствали за магистърска степен в Уоруик, за да отложат започването на работа и възможната раздяла. Не разполагали с много пари, но през времето, в което били заедно, обиколили на автостоп цялата страна, рядко с компания.

Криминалистите бяха свързали оръжието с нея и нямаше никакво съмнение, че тя го бе извършила, но освен това бяха потвърдили и историята й за пленничеството им. Физическото им състояние — косата, ноктите — плюс човешките отпадъци в басейна, всичко това предполагаше, че са били там поне две седмици преди тя да го убие. Може би бяха изгубили надежда и бяха теглили жребий? Или просто се бяха споразумели?

— Защо той, а не ти? — Ейми отново се бе отнесла, но Хелън повтори въпроса.

Момичето едва намери сили да отговори:

— Защото той ме помоли да го направя.

В името на любовта значи. Саможертва. Доста тежък товар за нечия съвест… ако изобщо беше вярно. И точно това я човъркаше непрекъснато — простичкият факт, че Ейми беше съсипана от случилото се. Не просто травмирана. Тя бе смазана под тежестта на вината си. Това бе емоция, която Хелън познаваше твърде добре, и внезапно усети, че независимо от обстоятелствата, дълбоко в себе си съчувства на Ейми. Може би се държеше твърде сурово с тази уязвима млада жена.

Не можеше да е вярно. Защо изобщо някой би решил да направи това? Какво точно би могла да спечели „тя“? Според Ейми похитителката дори не е била там, за да ги наблюдава, така че какъв беше смисълът? Не можеше да е вярно, но въпреки това, когато отвори уста, за да отговори на типичния за Марк директен въпрос, Хелън сама се изненада от отговора си:

— Мисля, че момичето казва истината.

Бен Холанд ненавиждаше ежеседмичното си пътуване до Борнмът. Намираше го за безсмислено, за един прахосан на вятъра ден. Ала фирмата имаше твърди правила относно преките контакти между отделните офиси, така че веднъж седмично Бен и Питър (Портсмут) хапваха сандвичи и пиеха кафе с Малкълм и Елинор (Борнмът) и Хели и Сара (Лондон). Обсъждаха тънките особености на морското право, банковите съдебни дела и международната легализация на завещания, а после се впускаха в оплаквания срещу клиентите си. Понякога имаше полза, чисто информативно, дори бе забавно, но като се вземеше предвид времето за пътуване от Портсмут и обратно, всичко си беше колосална загуба на време.

Това пътуване се очертаваше да бъде дори по-зле от обикновено. Както винаги, Бен шофираше до мястото на срещата в Борнмът и обратно, за да може по-възрастният му колега Питър да пие алкохол по време на обяда. Питър имаше бърза мисъл и постигаше отлични резултати. Освен това се отличаваше с просташко поведение, повтаряше едно и също и имаше неприятна телесна миризма. Достатъчно мъчително бе да си в една конферентна зала с Питър. А сега Бен беше заклещен с него в тясното купе на колата за цели два часа. Или поне щеше да бъде, ако не беше свършил бензинът.

Бен тихо изруга и извади мобилния си телефон. После се ококори и пребледня.

— Няма обхват.

— Какво?! — възкликна Питър.

— Нямам обхват. Ти?

Питър провери телефона си.

— И аз.

Последва дълго мълчание.

Бен полагаше огромно усилие да сдържа гнева си. Какви грехове имаше да изплаща, за да се озове тук, насред Ню Форест, с Питър, на свечеряване? Бен бе заредил догоре на бензиностанцията на излизане от Борнмът — там горивото беше най-евтино — и въпреки това едва час по-късно резервоарът беше празен. Не повярва на предупредителната лампичка и беше сигурен, че ще има достатъчно гориво да стигнат поне до Саутхамптън. Но само минута след светването на лампичката колата спря. Едно зло никога не идва само. Нима трябваше да вървят пеша до следващата бензиностанция? И да прекарат нощта заедно?

— Пълно автокаско и каква полза от това? — услужливо се обади Питър.