Мэтью Арлидж - Куршум за двама

Бен е мъртъв. От дупката в лицето му се стича кръв. Сватбата се отменя.

Тишина. Най-ужасната, самотна тишина, в която Питър някога бе попадал. Убиецът насаме с жертвата си. О, боже.

И после — заслепяваща светлина. Капакът на тавана се отвори и дневната светлина рязко нахлу в ямата, причинявайки му остра болка в очите. Нещо тежко падна на главата му.

Въжена стълба.

Дробовете му се изпълниха със свеж въздух, с кислород и цялото му тяло потръпна от усещането за еуфория. Той бе свободен, той беше жив. Бе оцелял .

Питър бавно пристъпваше по пустия черен път. Тук вече не идваше никой, така че какви бяха шансовете му да открие помощ? И макар че бе извоювал свободата си, той все още подозираше, че всичко това бе някаква измама. Че тя му се присмиваше отнякъде, докато той влачеше изтощеното си тяло по пътя. Че щеше да го погне отново. Питър се бе примирил, че ще умре в онази тъмна дупка — дали бе възможно тя наистина да изпълни своята част от сделката? Тогава забеляза в далечината признаци на живот и ускори крачка.

Засмя се, когато я видя. Табела „Добре дошли“, изписана със закачлив шрифт над входа на малък супермаркет. Надписът имаше толкова приветлив вид, че Питър се разплака. Нахълта през вратата и се озова насред море от уплашени лица — пенсионери и ученици, шокирани от безумния му вид. Вонящ на урина, с опръскано с кръв лице, Питър хукна към касата. Изгуби съзнание, преди да стигне дотам, и се срути върху промоционален щанд на чипс „Доритос“. Никой не му се притече на помощ. Изглеждаше точно като труп.

Електростанция „Фоли“ се издигаше гордо на западния бряг на пристанище Саутхамптън. Свързана чрез подземен тръбопровод с близката нефтена рафинерия, „Фоли“ някога бе осигурявала електричество за Южния бряг и далеч отвъд него. Ала през 2012 г. бе затворена — жертва на правителствено решение да се рестартират британските енергийни доставки. „Фоли“ бе стара, неефикасна и не можеше да се конкурира с нисковъглеродните алтернативи, които се изграждаха навсякъде другаде във Великобритания. Персоналът бе преназначен, а обектът — запечатан. Не се предвиждаше извеждане от експлоатация в близките две години, така че засега електростанцията бе просто празен паметник в чест на славното минало. Гигантският централен комин хвърляше дълга сянка над местопрестъплението и накара Хелън да потръпне, докато вървеше към полицейските заграждения от жълти ленти, които бясно плющяха от силния морски вятър.

Марк крачеше през обекта в синхрон с бързите стъпки на Хелън. Той настоя да шофира от управлението. Не беше пил и изглеждаше сравнително отпочинал. Може би Хелън бе успяла да го вразуми в крайна сметка. Докато вървяха рамо до рамо, погледът на Хелън се стрелкаше ту в една посока, ту в друга, оглеждайки обстановката.

В обекта бе имало алармена система, но след многократното й разбиване от крадци на мед бе взето решение да не се занимават повече с това. Всичко, което си струваше да бъде откраднато, вече го нямаше. А това означаваше, че всичко, което „тя“ трябваше да направи, за да влезе, бе да махне веригата от главния вход. Щяха ли да открият следи от автомобилни гуми? Отпечатъци от стъпки? Капакът на тавана на подземната яма бе леснодостъпен след влизане в обекта и макар и твърде тежък за вдигане от един човек, можеше лесно да се отвори с помощта на верига и микробус. Дълбоките отпечатъци от автомобилни гуми в близост до ямата предполагаха, че точно това се беше случило. Същият микробус, транспортирал жертвите.

— Как ги е прехвърлила от микробуса в ямата? — каза Марк, сякаш четеше мислите й. — Бен е около метър и осемдесет, но слаб. Колко ли е тежал? Седемдесет и пет килограма?

— Там някъде. Възможно е жена да успее да влачи сама такава тежест, но Питър…

— Поне деветдесет килограма. Ако не и повече.

Хелън се наведе, за да огледа по-добре. По земята около капака определено имаше доста следи, но дали се дължаха на влаченето на жертвите към ямата, или на ужасения Питър, докато се е мъчел да изпълзи навън?

Това очевидно се превръщаше в порочна практика. Всеки опитен полицай знае, че никога не бива да прави необмислени, инстинктивни заключения относно естеството на престъплението или самоличността на извършителя. Но Хелън знаеше , че това беше второто убийство. Дори ако оставеха настрана уликите за саботаж на колата на Бен, историята на Питър Брайтстън бе толкова близка до тази на Ейми, че безспорно можеше да се отхвърли всяко съмнение за случайно съвпадение. Болката, вината и ужасът, изписани върху лицето на Питър, когато го откриха, бяха същите като на Ейми. Те двамата бяха живи визитни картички, свидетелства от плът и кръв за нечий садизъм. Това ли бе целта на всичко това?