Мэтью Арлидж - Куршум за двама

— Пътувахте на автостоп. Валеше. До вас спря микробус.

Ейми кимна безмълвно.

— Опиши ми микробуса.

— Вече дадох показания, аз…

— Моля те.

Тежка, измъчена въздишка. Усещането, че се задушава. От очите й отново бликнаха сълзи, но този път Ейми не направи опит да ги спре.

— Товарен микробус.

— Каква марка?

— „Форд“? „Опел“? Нещо такова. Беше бял.

— Какво ви каза тя? Точните думи, моля.

Ейми замълча, докато неохотно се ровеше в паметта си.

— „Имате нужда от спасение?“ — ето това каза. „Имате нужда от спасение?“ После отвори пътническата врата, имаше място за трима в купето, така че се качихме. Мамка му, да не бяхме го правили.

И този път тя се разплака. Чарли изчака за момент, после й подаде салфетка.

— Имаше ли акцент?

— Южняшки.

— Нещо по-специфично от това?

Ейми поклати глава.

— После какво каза?

Ейми отново разказа случилото се, дума по дума. Жената обяснила, че е инженер топлотехник и се прибира вкъщи след спешно повикване за авария. Ейми не помнеше да е видяла лого или име на фирма, изписано на микробуса. Ако е имало, просто не бе забелязала. Жената говорела за съпруга си — който бил безполезен за всякакви практични неща — и за двете си деца. Попитала ги къде отиват в студената зимна нощ и им предложила напитки.

— Как точно го формулира?

— Забеляза, че леко треперя, и подхвърли: „Имаш нужда да се постоплиш“. Това беше. После ни подаде термоса си.

— Напитката гореща ли беше? На какво миришеше?

— Миришеше точно на каквото си беше. Кафе.

— А вкусът.

— Приятен.

— Как изглеждаше тази жена?

Кога щеше да свърши всичко това?

— Имаше къса руса коса. Носеше огледални очила на главата си като диадема. Работни дрехи. Малки обеци, без висулки, ако не се лъжа. Къси, мръсни нокти. Виждаха се върху волана. Мръсни ръце. Виждах лицето й само в профил. Голям нос, възпълни устни. Никакъв грим. Среден ръст. Изглеждаше нормална. Абсолютно нормална, разбирате ли?

След тези си думи Ейми излезе от всекидневната и се качи на горния етаж, давейки се от сълзите си. Измъчваше я ужасна вина, затова не се овладя. Сам се бе измъкнал лесно. Той беше мъртъв. Неговите страдания бяха приключили. Но нейните нямаха край. Тя никога нямаше да забрави какво бе сторила. Ейми се загледа в паважа, който се виждаше от прозореца на таванската й стая, и се запита дали Сам щеше да я посрещне, ако решеше да го последва. Идеята внезапно я обсеби и тя задърпа дръжката на прозореца, но той бе заключен, а ключа го нямаше. Дори семейството й я измъчваше.

— Как изглеждаше тя?

Питър Брайтстън потръпна. Побиваха го тръпки от момента, в който го прибраха. Цялото му тяло се тресеше, сякаш излъчвайки ритъма на травмата му по някакъв странен, първичен начин. Хелън бе сигурна, че може да се срути по всяко време. Но полицейският лекар ги бе уверил, че състоянието му позволява да го разпитат, така че…

Не я поглеждаше. Просто се взираше втренчено в пода, тресеше се и се люлееше напред-назад.

— Как изглеждаше тя, Питър?

Питър отново потръпна, после процеди през стиснати зъби:

— Изглеждаше невероятно привлекателна.

Хелън не очакваше подобен отговор.

— Опиши ми я.

Той си пое дълбоко въздух и заговори:

— Висока, мускулеста… черна коса… гарвановочерна коса. Дълга. Под раменете. Тясна бяла тениска. Хубави цици.

— Лице?

— Гримирано. Плътни устни. Не видях очите. Тъмни очила — марка „Прада“.

— „Прада“? Сигурен ли си?

— Харесаха ми. Запомних ги. Реших, че бих могъл да купя такива на Сара по случай годишн…

Тогава започна да хлипа.

В крайна сметка успяха да изкопчат от него още малко информация. Жената шофирала червен микробус „Воксхол Мовано“, собственост на съпруга й. Живеела с мъжа си и трите си деца в Торнхил. Били в процес на преместване в Борнмът и за да спестят пари, пренасяли покъщнината си сами и затова се нуждаели от микробус. Била приказлива, жизнерадостна и закачлива, скоро им предложила джобната плоска бутилка на съпруга си, зле прикрита под пътната карта в жабката. Питър приел, естествено, а после я подал на Бен. И в този момент от показанията си Питър отново блокира. Хелън остави Чарли да го наглежда. Тя се справяше добре с мъжете. Притежаваше по-традиционна красота от Хелън, както и приятен, дружелюбен маниер на общуване — неслучайно мъжете се трупаха на рояци около нея. В по-злобните си моменти Хелън я смяташе за посредствена, но момичето определено имаше качества и с времето щеше да стане добро ченге. Но тя си пасваше най-добре с Марк и точно от него имаше нужда в момента.