Лоуренс Блок - Убийства по списък

Но това не важеше за Роджър, който трябваше да е в готовност двайсет и четири часа в денонощието. Както и за Келър, който трябваше да идентифицира двамата мъже и след убийството да реагира моментално — да се залепи за убиеца и да чака Роджър да направи следващия си ход.

В далечния край на „Кросби стрийт“ се появи кола. Тя премина улицата, без да ускори или да намали, след това зави зад ъгъла и изчезна. Отсреща, на един прозорец на най-горния етаж, проблесна цигара.

Ура.

След няколко часа Келър реши да събуди Дот, но не можеше да измисли как да го направи, без да напусне поста си. Не му се щеше да вика и същевременно не искаше да откъсва очи от улицата. Слава богу, около четири и половина тя се събуди сама и му каза да си ляга. Не й се наложи да го убеждава.

— Мъжът ето там — посочи Дот. — Онзи, който стои до кофите за боклук и яде сандвич.

— Мисля, че е хотдог.

— Благодаря, че ми каза, Келър. Това е много важна информация. Той ли е мъжът с шапката и шала?

— Не носи шапка.

— Нито шал. Както и дълго палто, в този ред на мисли. Но възможно ли е да е същият?

— Този, който помоли Маги да го упъти.

— И после пресече улицата и влезе в блока, а сега стои два входа по-нататък и яде не просто някакъв си сандвич, а хотдог. Същият ли е?

— Не знам.

— Е, много ми помогна.

— Случи се онази вечер, а и той беше доста навлечен.

— Шапка, палто и шал.

— Най-добре се виждаше главата му. По-точно горната част от шапката му. През останалото време виждах само каквото се подаваше между шапката и шала.

— Келър, според мен е същият.

— Мъжът, когото аз видях — продължи той, — беше гладко избръснат. Всъщност това е единственото, което мога да кажа за него. Беше бял и нямаше мустак. Този е мустакат.

— Дай ми бинокъла.

— Не си ли видяла мустака?

— Видях го. Просто искам да погледна отблизо. Това не е най-страхотният бинокъл в света, нали?

— Не е и най-лошият.

— Не е. Добре, хотдог е и вероятно не е най-страхотният хотдог в света, като гледам колко бавно го яде. Мустакът може да е фалшив.

— Както и хотдогът.

— Ъ? О, шегуваш се. Много остроумно. Келър, мисля, че мустакът е фалшив.

— Защо му е да слага фалшив мустак?

— Не знам.

— Може да си е пуснал мустак, докато ние стоим затворени тук.

— Може да е майстор на дегизирането. Ако искаш вярвай, но той изяде хотдога. Чудя се дали ще запали цигара.

— Защо да го прави?

— Така правят пушачите. Не ме питай защо. Повечето хора, които висят отвън, са пушачи, на които им е забранено да пушат в офисите си. Той не пали цигара.

— Нито лула — отбеляза Келър.

— Влиза в онзи блок. Същия, в който влезе онази вечер.

— Преди да си пусне мустак.

— Или да го залепи.

— Онзи мъж изчака някой да му отвори. Този тип използва ключ.

— Е, и?

— Какво общо имат тогава? Това, че и двамата не носят чадър?

— Имат еднаква походка — каза тя.

— Така ли?

— На мен ми изглежда същата.

— Ляво, дясно, ляво, дясно…

— Гледай прозореца, Келър. На четвъртия етаж, втория отляво.

— Гледам го.

— Виж дали през следващите пет минути там ще светне лампа.

Той седеше и чакаше. Прозорецът остана тъмен.

— Удивително — каза той. — Направо не е за вярване. Лампата не светна. Тъмният прозорец си остана тъмен. Права беше.

— Той седи на тъмно.

— Може дневната светлина да му е достатъчна.

— Ако включи осветлението, ще го видим.

— Ще видим, че прави какво?

— Че стои на прозореца. От този ъгъл, без включена лампа, не можем да го видим.

— Дот, какво те кара да мислиш, че е там?

— Там е.

— Защо този прозорец?

— Защото беше там снощи и предишната вечер.

— На включена лампа?

— Не, стоеше на тъмно.

— Тогава откъде знаеш…

— И пушеше.

Той се замисли.

— Проблясваше цигара — спомни си той.

— Точно така.

— Забелязах я веднъж или два пъти. Спомням си, че я видях онази нощ. Може би и снощи.

— Аз я виждах от време на време и двете нощи.

— Не си ми споменала.

— Ти спеше, Келър.

— Предполагам, че и ти си спяла, когато аз я забелязах. Не е лесно да я видиш. Ако имаше с кого да си говоря, сигурно изобщо нямаше да й обърна внимание. Ето! Някой току-що запали цигара.

— Той.

— Всеки път ли е на този прозорец?

— Аха.

— Значи е човек, който живее там и страда от безсъние. И често стои до прозореца.

— И пуши.

— Апартаментът си е негов. Или ателието, или офисът, или каквото и да било. Щом иска да пуши, негова работа.

— И лицето си е негово — добави тя. — Може да си лепне мустак когато си пожелае.