Лоуренс Блок - Убийства по списък

Добре.

Келър остави чашата си и след секунди сервитьорът отново я напълни с кафе. Чудеше се колко дълго може да седи на чаша кафе и явно отговорът беше завинаги, защото непрекъснато пълнеха чашата ти. Как очакваха да си тръгнеш, докато все още имаш кафе пред себе си?

Той остави кафето да изстине и се загледа през прозореца. Кафенето се намираше на ъгъла на „Кросби“ и „Блийкър“ и от мястото си Келър виждаше входа на Маги. Наблюдението беше малко като да гледаш как изсъхва боя. Никой не влезе и не излезе от входа и само няколко души минаха покрай него, тъй като в тази отсечка на „Кросби стрийт“ нямаше почти никакви пешеходци.

Келър пийна още малко кафе и пак му напълниха чашата. Когато вдигна поглед, от блока на Маги излезе мъж. Беше нисък, слаб и жилест, с телосложение на жокей. Беше облечен с износено кожено яке и носеше метална кутия за инструменти.

Мъжът стигна до ъгъла, влезе в кафенето и се запъти право към масата на Келър.

— Пай — каза той.

— Повечето хора казват „фасулско“ — отвърна Келър.

— Ъ? О, там горе ли? Да, беше фасулско, но аз искам парче пай. Всъщност… — той се протегна към менюто — искам нещо по-сериозно. Какво е хубаво тук?

— За пръв път сядам в това заведение.

— Да, но сега си тук. Какво си взе?

— Кафе.

— Само това?

Той направи знак на сервитьорката, поръча си чийзбургер с пържени картофи и попита какъв пай предлагат. Изборът беше труден, но той се спря на „Бостън Крийм“.

— Ето — каза мъжът, като привърши с поръчката, и остави три ключа на масата пред Келър. — Този е за входа. Горе смених и двете ключалки. Светлият ключ е за горната, а тъмният — за долната. Горният се завърта един път по часовниковата стрелка, а долният — веднъж на обратно. Нищо сложно, но ще останеш разочарован.

— Защо?

— Няма нищо за крадене. Не че съм огледал добре, само свърших работа, но не можех да не забележа, че няма никакви мебели. Никакви столове, никакви маси, никакви килими. Нищо, въздух, нула. Не че са се изнесли, защото на дъската имаше забодени листчета, а в гардеробите — дрехи. Но няма мебели. Знаеш ли нещо за тези хора?

— Мисля, че мъжът е архитект.

— О! — възкликна мъжът. — Защо не каза? Те никога нямат мебели. Обичат празното пространство. И трябва да призная, че в апартамента има доста пространство. Едно голямо общо помещение и вътре няма абсолютно нищо друго освен пространство.

— Но трябва да има легло — каза Келър.

— Има бюро — рече мъжът. — Вградено. Както и няколко лавици за книги, също вградени. Що се отнася до легло, давай, намери го и се изтегни на него. Аз не видях такова.

— О.

— Всичко е бяло, включително подът. Трябва да е архитект. Доста практично, а? Бял под в този град? — Той остави чийзбургера, взе си от пая и после пак захапа чийзбургера. — Аз ям всичко наведнъж — поясни мъжът, сякаш се оправдаваше. — Цялото ми семейство е така. Ще влезеш там, нали?

— Къде?

— В апартамента, ателието. Бялото пространство. Е, вече имаш достъп. Светлият ключ е за горната ключалка, но и да ги объркаш, какъв е проблемът? Ако единият ключ не става, опитваш другия. — Той си взе пържен картоф. — Ключовете са твои веднага щом ги платиш.

— О, добре — каза Келър и му подаде плик.

Дребният ключар остави вилицата, за да отвори плика и да преброи банкнотите вътре.

— Винаги броя, за да не се окаже, че са повече или по-малко. От опит съм забелязал, че са по-малко в около една трета от случаите, а колко често според теб се случва обратното?

— Никога.

— Бинго — каза мъжът. — Този път бройката излиза. Много благодаря.

— Няма защо — отвърна Келър и взе ключовете. — И благодаря за помощта.

— Това ми е работата. Аз съм професионален ключар, на разположение съм двайсет и четири часа в денонощието. Хората си губят ключовете и аз ги пускам да си влязат вкъщи. Ако пък никога не са имали ключове, струва малко повечко. — Той се ухили. — Ти май бързаш. Няма защо да висиш, докато свърша. Може да пробвам ореховия пай, да видя дали е толкова вкусен колкото „Бостън Крийм“. Ти върви, аз ще платя сметката. И бездруго имаш само кафе. Не забравяй, светлият ключ е за горната ключалка.

— И го завъртам по часовниковата стрелка.

— Аха. — Той си взе още един картоф. — Искаш ли съвет? Носи слънчеви очила.

Блокът представляваше малък склад, превърнат в жилищна сграда. Всичките пет етажа бяха заети от ателиета. Скулпторът на приземния етаж живееше със съпругата си в Парк Слоуп и според Маги използваше апартамента на „Кросби стрийт“ само за работа. Думите й бяха: