Лоуренс Блок - Убийства по списък

— Нямах голям избор, Келър. Бях там, не я гледах на черно-бял телевизор.

— Остави цветовете да избледнеят.

— Ъ?

— Остави цветовете да изчезнат от картината в главата ти. Все едно настройваш цветовете на телевизора.

— Как да…

— Просто го направи.

— Като в рекламите за обувки.

— Изчезнаха ли цветовете?

— Не напълно. Но са приглушени. Опа, върнаха се.

— Накарай ги да избледнеят пак.

— Добре.

— Този път по-близо до сивото. Получава ли се?

— Горе-долу.

— Добре — каза той. — Сега се отдръпни.

— Ъ?

— Все едно гледаш през обектив и намаляваш изображението. Отдръпни се на около двайсетина метра.

— Зад мен има стена.

— Не, няма. Разполагаш с цялото пространство на света, а картината става все по-малка и все по-безцветна.

И двамата замълчаха за момент, след което тя отвори очи.

— Беше странно — каза тя.

— Всеки път, когато картината се връща в главата ти, отделяй по една-две минути и прави това, което направи току-що. Ще стигнеш до момент, в който, щом се опиташ да си представиш сцената, тя ще е в черно и бяло. Няма да можеш да я видиш цветна или пък отблизо.

— И това облекчава положението, а?

— До голяма степен.

— Ти това ли правиш, Келър?

— Правех го преди.

— Какво стана? Спря да действа?

Той поклати глава.

— В един момент вече нямах нужда да го правя.

— Закоравял си?

— Нямам представа. Мисля, че е по-скоро въпрос на навик или може би упражнението имаше дълготраен ефект. Каквото и да е било, картините вече не ме тормозят. И избледняват от само себе си. Цветовете изчезват и образите се смаляват, докато накрая не различаваш детайлите.

Другият нерешен проблем се оказа Маги.

Той сам се беше досетил за това. Докато Дот разказваше за посещението си в апартамента на Луис, Келър внезапно осъзна, че той самият е нерешен проблем, нишката, която би отвела до голямата къща в Уайт Плейнс. В този момент тъкмо посягаше към чашата си със студен чай, но я остави, все едно в нея имаше същото вещество като в последния шоколадов бонбон на Луис.

Що за нелепа реакция? Той вече беше изпил половината чай в чашата, а освен това двамата пиеха от една и съща кана. И самата идея беше безумна. Ако Дот искаше да се отърве от него, нямаше да го направи в собствената си къща и нямаше да води такъв разговор преди това.

Не, Келър знаеше кой е другият нерешен проблем.

— Но тя не знае нищо — каза той на Дот. — Смята, че съм пенсиониран консултант и от време на време работя на свободна практика. Чат-пат отскачам до Силиконовата долина и им помагам да се справят с някои изчисления.

— Тя те прати при звездната госпожа.

— Да, но…

— И тя ти каза за убийствения ти пръст.

— Но спряхме да се виждаме. Вече не присъства в живота ми.

— Кога говори с нея за последен път?

— Предпоследният път беше преди месеци и…

— Не те попитах това, Келър.

— Вчера — отговори той, — но й се обадих, защото се опитвах да открия Луис, и реших, че Маги може да знае дали се е преместила.

— Но не е знаела.

— Каза ми, че нямам нужда от астролог, за да разбера откъде падат звездите.

— Какво означава това?

— Мисля, че ми беше ядосана. Тя скъса с мен и беше бясна, че не съм й се обадил.

— Звучи логично.

— Преди два месеца телефонът звънна — спомни си той. — Вдигнах слушалката и няколко пъти повторих „ало“, но човекът отсреща затвори.

— Най-вероятно е сбъркал номера.

— Имах чувството, че случаят не е такъв, затова набрах звезда-шест-девет. Тя вдигна и каза „ало“ няколко пъти, но този път аз не отговорих.

— С нейните камъни по нейната глава.

— Не се сещах какво да кажа. Просто затворих и после телефонът пак звънна…

— Било е неин ред.

— … и го оставих да звъни. И това беше краят. Но едва ли е имала това предвид. Беше нещо по-скорошно — говореше за някакви съобщения, които ми била оставила, само дето не го е направила.

— Но го е направила, Келър.

— Ъ?

— Ами, да си призная, малко ми е неудобно. Когато си извън града, понякога ти проверявам съобщенията.

— Какво?

— Но само откакто Роджър се появи в живота ни. Притеснявах се за теб. Имам инстинктите на майка квачка. Една вечер, когато нямаше нищо свястно по телевизията, набрах номера ти.

— И аз не си бях вкъщи.

— Естествено, че не, беше в Албакърки или нещо такова. Секретарят се включи и чух гласа ти на запис.

— И си се просълзила.

— Да. Оставих съобщение, нещо от рода, че се надявам да си прекарваш добре. После реших, че е глупаво да ти оставям съобщения. Затова се обадих пак и го изтрих.