Лоуренс Блок - Убийства по списък

— Не смятах, че това ще свърши работа при нея. Мислех да я ударя по главата, да го направя да изглежда като обир с кофти обрат.

— Звучи разумно.

— Така няма как да се избегнат ченгетата, но те ще търсят крадци, а ако надушат нещо гнило, ще разровят личния й живот. А на кого му трябва да ровят?

— Човек никога не знае какво ще намерят.

— Затова си седях и се преструвах на запленена от астрологичните дрънканици, изречени с такова сладко и нежно гласче, че чак да ти се доспи. От време на време правеше паузи, за да лапне от шоколадовите бонбони. „Изглеждат добре“, казах аз, и тя ми подаде чинията да си взема.

— О.

— Взех си два и изядох единия. Трябва да призная, че не беше лош, но за нищо на света не бих се тъпкала с подобни боклуци по цял ден. Успях да пусна другия в дамската си чанта. В края на сеанса си уговорих следваща среща и когато отидох на нея, бях подготвена. Погледнах бонбоните и отново казах: „Изглеждат добре“, и когато тя ми поднесе чинията, направих като Великия Спалдини, майстора на жонгльорството.

— Върнала си бонбона, който си взела предишния път.

— И си взех нов, с едно-единствено светкавично движение. Упражнявах се пред огледалото, Келър. Ако искаш да се почувстваш като глупак, това е един от най-сигурните начини.

— Трябва да внимаваш да не вземеш този, който си оставила.

— Именно.

— Можеш да направиш жестока грешка — каза той. — Вземаш си нов в момента, в който скришом оставяш този, който си донесла. Но преди да го изядеш, започваш да се чудиш.

— Съзнанието е ужасно нещо. Знаех, че не съм объркала нещата, но въпреки това добре огледах този, който взех, търсейки издайническата дупчица.

— Използвала си спринцовка.

Тя кимна.

— Не знам защо просто не скрих бонбона и не се отървах от него. Почувствах неудържимо желание да го изям. Не видях дупчица и естествено реших, че се е запечатала, докато съм го държала. Затова си казах: „По дяволите, или е писано, или не е“, и изядох бонбона.

— С мисълта, че може да е отровен.

— Знаех, че не е, но да, мислех, че може да е. И както можеш да се сетиш, вътре имаше ядка. Бях сигурна, че е с вкус на горчиви бадеми.

— Използвала си цианид.

— Там е работата, че не — каза тя. — Използвах нещо друго. Химическото му наименование е дълго цял километър и кой изобщо знае какъв му е вкусът? Обзалагам се, че не е на горчиви бадеми, но аз реших, че усещам точно това, и можеш да си представиш какво ми мина през главата.

— И през цялото време си се преструвала, че се наслаждаваш на бонбона.

— Да, премлясвах доволно. „О, Луис, толкова са хубави.“ Гениално, защото тя, разбира се, ми предложи да си взема още. Отговорих й: „Не, не смея“. Никога в живота си не съм изричала по-голяма истина. Оставаше ми само да седя и да я чакам да вземе бонбона с късметчето.

— Не можеше ли просто да си тръгнеш?

— И да чакам природата да си свърши работата? Не, защото трябваше да претърся апартамента, забрави ли?

— О, добре.

— И бях принудена да изслушам всичко за приятеля ми и как Юпитер бил в тригон с Плутон в двайсет и втория му дом.

— Мисля, че има само дванайсет дома.

— Едно време са били толкова, но после са се намесили предприемачите.

— Никога не съм разбирал тази част, имам предвид домовете. Както и да е. Какъв приятел?

— Този, който си измислих. Красив вдовец, който се интересува от мен. Келър, трябваше да имам причина да я посетя отново. Измислих си приятел и рождената му дата, тя му направи хороскоп и провери дали е съвместим с моя.

— И беше ли?

— Щяхме да имаме проблеми и връзката ни нямаше да продължи много, но тя смяташе, че за момента си струва да я поддържам. Разбира се, той не съществува и тя не разполагаше с истинската ми рождена дата, но като изключим това, прогнозата беше право в десетката. — Тя завъртя очи. — Преструвах се, че слушам всички тези глупости, а всъщност я чаках да си хапне бонбон. Но тя беше твърде погълната от това, което ми обясняваше, и когато най-сетне спря да си поеме дъх и си взе бонбон, не уцели правилния. Което, естествено, не разбрах, докато тя не го погълна и не последва нищо.

— Боже.

— Интересното в случая е как работи съзнанието. В един момент започнах да се чувствам виновна. Тя беше мила жена и се опитваше да ми помогне. Беше жалко, че трябваше да го направя. Но когато продължи да не посяга към правилния бонбон…

— Ти й се ядоса.

— Точно така! Тя ми усложняваше живота, отказваше да сътрудничи, не правеше това, което трябва. На тебе случвало ли ти се е подобно нещо?