Лоуренс Блок - Убийства по списък

— Непрекъснато. Все едно те са виновни, че ти е трудно да ги убиеш.

— Идеше ми да й се разкрещя. „Изяж бонбона, дебела повлекано!“ Но просто си седях и почти забравих за какво съм там. Тогава тя си взе един бонбон, отхапа и бинго.

— И?

— Беше по-зле от предишния път. Тя издаваше някакви звуци, на лицето й се появи странно изражение. Размаха ръце и се замята из цялата стая. В един момент бях готова да спра всичко, ако можех. Но, естествено, не можех.

— Не можеш.

— И тогава тя престана да се мята като риба на сухо, изпусна дълга въздишка и всичко приключи. Аз не почувствах нищо, защото какъв е смисълът? Тя беше мъртва. Не чувстваше нищо, нито пък аз.

— Сигурно си искала да изчезнеш оттам на мига.

— Разбира се, но имах работа за вършене. Първо изчаках да се уверя, че е мъртва, и после тръгнах на експедиция. Намерих папка с твоето име. Вътре имаше хороскоп и бележки, от които нищо не схванах. Намерих и моята папка с името, което й бях дала. Взех и двете и се отървах от тях.

— Добре.

— Прегледах и бележника й с часовете. Това беше третото ми посещение, така че фигурирах три пъти. Само име, Хелън Браун, без адрес и телефонен номер, затова го оставих. Нямаше да доведе доникъде. И теб те имаше, но преди толкова много месеци, че не ми се вярваше някой да провери толкова назад. И все пак заличих името ти с маркер. Но после реших, че могат да видят какво пише отдолу, затова откъснах листа.

— Няма да навреди.

— Прегледах вещите й. Усещането беше доста зловещо, затова се постарах да приключа възможно най-бързо. Намерих пари в брой в чекмеджето с бельото й. Няколко хиляди долара.

— Взе ли ги?

— Мина ми през ума да го направя. Искам да кажа, че на парите не им пука откъде идват, нали така? Но в крайна сметка ги оставих където си бяха, с изключение на петстотин долара, които преместих в дамската й чанта.

— Така няма да изглежда като обир.

— Именно. Но това няма никакъв смисъл, защото кой крадец пробутва на жертвата си отровен шоколадов бонбон? Струва ми се, че не разсъждавах много ясно.

— Щом ти се е разминало, значи си разсъждавала достатъчно ясно.

— Сигурно. Оставих я там и се прибрах. Чудех се дали трябва да подам сигнал. Но операторите на 911 имат идентификатор на повикванията и знаят откъде идва всяко обаждане.

— Освен това защо да бързаш?

— Така реших и аз. Колкото по-късно открият тялото, толкова по-малка е вероятността да надушат нещо гнило.

— Лош избор на думи.

— Лош избор на… О, добре. Както и да е. Отравянето с веществото, което й дадох, прилича на сърдечен удар. Всъщност причинява инфаркт, така действа. Разбира се, ако го потърсят, ще го открият, но защо да търсят? Тя имаше над двайсет килограма наднормено тегло, водеше заседнал живот, беше достатъчно стара, за да получи инфаркт…

— Колко стар трябва да си? Няма значение, разбирам какво искаше да кажеш.

— През цялото време бях с ръкавици като изискана малка дама от предградията, така че не се налагаше да се притеснявам за отпечатъци. Затръшнах вратата след себе си и се прибрах.

— Доволна от добре свършената работа.

— Е, не знам дали беше така. Прибрах се, сипах си едно силно питие и после го излях в мивката, защото за какво ми е притрябвало пиене?

— Ти никога не си била пияч.

— Така е, но този път нещо отвътре ме накара да си налея. Това показва как съм се чувствала. Келър, седях и я гледах как умира. Никога преди не съм правила подобно нещо.

— Със стареца е било различно.

— Разликата беше от земята до небето. Той не риташе, не ръкомахаше, не издаваше звуци. Беше заспал и аз просто се погрижих да не се събуди. А и знаеш какъв беше станал. Това беше акт на милосърдие. — Тя направи физиономия. — Със звездната госпожа не беше акт на милосърдие. Милосърдието няма нищо общо с картината, която се е запечатала в главата ми — изражението на лицето й.

— Ще избледнее, Дот.

— Ъ?

— Картината в главата ти. Няма да изчезне, но ще избледнее. И това е достатъчно.

— Келър, аз съм голямо момиче. Мога да живея с това.

— Знам, но можеш да живееш и без него. Повярвай ми, ще избледнее, а ти можеш да ускориш процеса. Има едно упражнение, което можеш да правиш.

— Надявам се да не е клякане.

— Не, това е мисловно упражнение. Затвори очи. Говоря сериозно, Дот. Затвори очи.

— И?

— Извикай картината в главата ти. Луис в мекия й стол…

— Тя самата изглежда мека.

— Не, не си прави шеги. Просто си представи сцената.

— Добре.

— Гледаш я отблизо и цветно.