Лоуренс Блок - Убийства по списък

Седна зад бюрото, взе молив и осъзна, че не му е нужна формула. Числата започваха от нула-нула-нула и завършваха с девет-девет-девет. Хиляда комбинации, ето колко бяха. Десет по десет по десет — това беше формулата, ако изобщо формулите са от значение. Хиляда звучи много, но като се замислиш, в крайна сметка не е толкова много.

Преди години Келър бе изпълнил една поръчка за стареца, която включваше куфарче за документи. От години не се беше сещал за това, но сега си спомни, че куфарчето беше заключено не с ключ, а с трицифрен код, от онези тройни циферблати, които трябва да завъртиш в правилната последователност, за да отвориш куфарчето. Той обаче преряза кожения капак с градинарска ножица, но сега му хрумна, че е можел да отвори куфарчето, без да го съсипва. Щеше да му отнеме повече време, но не и цяла вечност.

Да речем два часа. Сигурно и по-малко. Ако действаш методично, лесно можеш да изпробваш десет-петнайсет комбинации в минута. Десет в минута означаваше сто минути, а това правеше колко? Час и четирийсет минути?

С градинарската ножица стана за секунди. Разбира се, отне му малко време да я намери, а преди това безуспешно се опита да среже капака с кухненски нож. Но не това беше важното. Хиляда комбинации нямаше да костват много време, поне не с ключалка на куфарче или с телефонен секретар. Набираш номера и оставяш секретарят да се включи, след което за трийсет секунди, докато тече съобщението, пробваш колкото можеш трицифрени кода. После се обаждаш пак и повтаряш същото. Може да се наложи да се обадиш много пъти, но какво от това? Няма да оставяш съобщения. А дори и да го направиш, рано или късно ще улучиш правилната комбинация и ще ги изтриеш.

Така че смяната на комбинацията нямаше да помогне. А и как щеше да се почувства Дот, ако се обади и набере четири-четири-четири и нищо не се случи? Щеше да е като шамар в лицето, при това без особена полза, защото Дот можеше да пробва различни комбинации, докато разбие кода.

Разбира се, той можеше да я уведоми предварително. „Осъзнах, че всеки може да направи това, което ти си направила, затова промених кода.“ Тя щеше да отговори, че идеята е добра. И ако попиташе какъв е новият код, той щеше да каже, че е толкова незапомнящ се, че той самият не го помни. „Но го имам записан“, и така щеше да приключи въпроса.

И ако тя искаше, щеше да се сдобие с новия код. Както и да го погледнеше, той не можеше да й попречи да преслушва телефонния му секретар. Освен ако…

Е, можеше да смени номера на телефона си. Да вземе нов, някой, който не е включен в указателя. Със седем цифри, което прави десет милиона комбинации. Това ще отнеме цяла вечност и ще струва цяло състояние, защото междувременно ще се натъкнеш на девет милиона погрешни номера.

Но ако вземеше нов номер, нямаше да има съобщения, които да пази. Защото никой нямаше да може да му се обади. Включително Дот, която най-често го търсеше по телефона.

Може би трябваше да остави нещата така. Вероятно Дот е била права да провери телефонния му секретар, точно както е била права да провери астроложката. Той харесваше Луис, тя беше мила жена, но щом е била готова да се раздрънка, веднага щом някой спомене палец на убиец, това определено я правеше нерешен проблем.

И Дот го беше решила.

Само като си представи. Дот слиза от влака с ръкавици и шапчица, украсена с цветя. Тя не спомена за шапка и беше трудно да си я представи, но някак си двата аксесоара си отиваха. Ръкавици и шапка. И отровен шоколадов бонбон в дамската й чанта. Свършва работата и се прибира у дома.

Боже.

Но ако не го беше направила? Ако му беше казала и го беше оставила сам да се оправя с бъркотията, която е забъркал? Можеше ли той да се погрижи за Луис?

Вероятно. Човек прави това, което трябва да направи. През годините веднъж-два пъти бе допускал грешката да опознае човека, когото трябва да ликвидира. Например онзи тип в Роузбърг, Орегон, който беше включен в програмата за защита на свидетелите и работеше като печатар. Келър го хареса. Допадна му и градът, даже си мислеше да се премести там. Но накрая човек прави каквото трябва. Взимаш се в ръце и свършваш работата.

Вече беше забравил името на мъжа. И двете имена — истинското и новото, което му бяха дали федералните. Беше забравил и как изглежда. Не можеше да си го представи.

Което беше чудесно. Така трябваше да бъде.

Той си представи Луис — седнала в креслото си с купичка шоколадови бонбони до нея. Но чертите вече се размиваха в главата му, цветовете избледняваха и клоняха към сиво.