Лоуренс Блок - Убийства по списък

— Разговарят — прошепна Дот. — Ако прозорецът беше отворен, щяхме да ги чуем.

— Не го отваряй.

— Няма. От този ъгъл виждам само горната част на главите им. И двамата носят шапки.

— Какво значение има?

— Не знам. Може да й е приятел.

— Може.

— Може да го заведе горе. Може да го направи дори и да е непознат. Така за него ще е още по-лесно да свърши работата и после Роджър ще го причака от другата страна на улицата и ще се заеме с него. Опа, фалшива тревога.

Маги влизаше в блока. Мъжът с шапката се беше отдалечил от нея и пресичаше улицата, запътвайки се вдясно от мъжа пред входа. Измина петнайсет-двайсет метра до друга тъмна сграда и застана пред вратата.

— Искаше да го упъти — обясни Дот. — Тя го насочи натам и той я послуша. Виждаш ли? Чака някой да му отвори. Сега влиза.

— А онзи, дето се спотайва отсреща, мъжът с анорака? Няма го пред входа.

— Ето го два входа по-надолу — каза тя. — Отива към ъгъла. Кафенето още работи. Може да е гладен.

— Ключарят хареса пая „Бостън Крийм“.

— И аз не бих отказала парче пай. Това чакане гълта много сили.

Около полунощ Дот отнесе куфара си в банята и излезе от там, облечена в бархетна нощница и с чехли. Тя се затрудни със сгъваемото легло, но когато Келър се надигна да й се притече на помощ, го възпря.

— Изчакай да те сменя. Нали не искаме да изпускаме улицата от поглед нито за миг?

— Навън не се случва нищо.

— Колко време е необходимо да пресечеш улицата и да се шмугнеш в блока? Добре, вече можеш да свалиш леглото.

Келър знаеше, че е права. Тя дойде с него именно затова — за да може поне един да наблюдава през цялото време. Можеха да се редуват да поспят и единият да остане на пост, докато другият излезе за кафе и сандвичи или да огледа района.

Освен това беше хубаво да имаш компания. В началото усещането беше странно, защото това беше работа, а досега винаги бе работил сам. Но все пак този път беше по-различно, тъй като работата му рядко беше толкова пасивен процес. Той често прекарваше доста време в чакане, но по принцип знаеше кого чака и трябваше да подбере момента, в който да прекрати чакането и да премине към действие. Щом се налагаше да прекара неопределен период от време в седене до прозорец и надзъртане през двусантиметров отвор между жалузите, не пречеше да има някой, с когото да си говори.

Тя си легна. По-рано вечерта беше включила нощна лампа — бяла, разбира се, с бял лампион — но сега я изгаси и единствената светлина в помещението идваше от полуоткрехнатата врата на банята.

— В момента, в който се измориш, ме събуди и аз ще поема — заръча тя.

Докато Дот спеше, той държеше улицата под око. Беше трудно да мисли само за това, което вършеше. Когато се взираш достатъчно дълго и чакаш нещо в полезрението ти да се промени, а нищо подобно не се случва, мисълта ти започва да блуждае. Келър се замисли за стражите по време на война, които са били наказвани, задето са заспали на поста си. Като че ли са искали.

Сигурно за да ги мотивират, каза си той. Може би заплахата от екзекуция им е помагала да се преборят с умората. Въпреки това му се струваше, че най-сигурният начин да задремеш, е да се опитваш да стоиш буден. Той самият например колкото повече се стараеше да не заспи, докато седи пред телевизора и сънливо зяпа някой следобеден мач, толкова по-вероятно бе да се унесе. Замисляше се за нещо незначително и докато се усети, „Джайънтс“ се мъчеха да спечелят две минути преди края на мача.

Това сега беше различно. Не му се налагаше да полага кой знае какво усилие да си държи очите отворени. Но скачаше от мисъл на мисъл и му беше трудно да следи какво се случва отвън. Особено като се има предвид, че не се случваше нищо. Типът с анорака беше изчезнал, а мъжът с шапката и шала така и не се върна. Тогава какъв беше смисълът?

Той си даде сметка, че бяха допуснали грешка. Когато Дот възложи поръчката, трябваше да уточни, че изискването е да бъде изпълнена в работно време. От понеделник до петък, между девет и пет. Така всички замесени — убиецът, Роджър и самият Келър — щяха да си почиват през останалото време.

А сега трябваше да са непрекъснато нащрек. Всички, с изключение на убиеца. Той можеше да се прибере в хотелската си стая когато си поиска или да убие няколко часа с някой филм. Това беше едно от хубавите неща на тази работа — сам си определяш графика. Ню Йорк изобилстваше от развлечения и време за тях. Ако мъжът искаше да гледа „Котките“, да речем, можеше да го направи без никакъв проблем.