Лоуренс Блок - Убийства по списък

— Вероятно е просто някой тип, когото е забърсала.

— Срещнала го е на парти и си го влачи вкъщи. Ти така се забърка с нея, нали?

— Запознахме се на откриване на изложба.

— Дървета — каза тя. — Спомням си. Може този да е господин Хубав бар. Може тя да го е забърсала съвсем случайно, а той да се окаже психопат и да я убие.

— Да.

— Келър, кажи ми, че не може да се случи.

— Може, но не разчитай на това.

— Но, ако стане… Той току-що запали цигара.

— Как, по дяволите… О, отсреща.

— Ти кого си помисли, че имам предвид?

— Психопатът горе. Но ако Мустака упорито се мъчи да си докара емфизем, значи не може да е бил с нея в таксито.

— Правилно.

— Но може да е Анорака. Ще ми се да можехме да го видим.

— Единствената причина да виждаме Мустака е, че той пуши. И само предполагаме, че е той. Може да е нагласил светлинка, която да се включва периодично.

— Само за да ни заблуди.

— Точно така. Келър, никой няма да й спретне инцидент, докато си има компания. Като си допуши цигарата, и Мустака ще стигне до същото заключение. После ще легне да спи. Басирам се, че Анорака спи от часове. Защо не се върнеш в леглото?

— Не искам. Легни ти, ако искаш.

— Не съм изморена. Би трябвало да съм, но не съм. Гладен ли си?

— Не.

— Защото има малко пица.

— Не съм гладен.

Той остана до прозореца и се замисли за съня си. Рядко помнеше сънища, но когато Дот го събуди, беше по средата на този и още си го спомняше ясно. Беше купил нечия колекция от марки — взе я евтино — и откриваше в нея съкровища — ценни и желани марки, които не знаеше, че съдържа. Натъкваше се на изненада след изненада, подреждаше откритията в албумите си и вече беше намерил марки, които струваха много повече, отколкото бе платил за цялата колекция. А имаше още чудеса, които чакаха да бъдат открити, и…

— Келър!

— Беше много странно — каза той. — Припомнях си съня си и изведнъж отново се озовах в него.

— Е, сега буден ли си? Защото това е асансьорът.

— Качва се или слиза?

— Всички асансьори правят това — качват се и слизат. Не мога да кажа какво прави сега, мога само да кажа, че се движи. Но тъй като последно беше на най-горния етаж…

— Мислиш, че той си тръгва. Но може някой да го е извикал отдолу и след малко да го чуем да се качва.

— Почти четири сутринта е, Келър.

— Е, и?

— Късно е някой да се прибира.

— Или пък да излиза — добави той. — Това са хора на изкуството, Дот. Не спазват работно време. Те…

Тя го потупа по рамото да замълчи и посочи навън. Един мъж с кожено яке излезе от входа и отиде до бордюра на тротоара. Беше същият, когото видяха преди няколко часа да плаща на шофьора и после да попада в обятията на Маги. Но дали го бяха виждали преди това? С анорак, да речем?

— Нашият човек е — изстреля Келър.

— Роджър?

— Не, мъжът, когото наехме. Виж, оглежда се за такси.

— Тогава по-добре да отиде на ъгъла. По тази улица минава само камионът за боклука, а той вече се отчете за тази нощ.

— Там е работата, този тип не познава квартала. Забърсал я е, дошъл е в апартамента й с нея и я е убил. Тя е мъртва, а той се прибира. Как ще го проследя? Отказа се от таксито, тръгва пеша. Ако го изпусна и ако Роджър го хване…

— Харлан!

Келър спря по средата на изречението, точно в мига, в който мъжът отвън замръзна на място.

— Тя говори доста добре за мъртво момиче — отбеляза Дот. — Мисля, че той се казва Харлан.

— Забрави това — извика Маги.

Нещо прелетя във въздуха и се приземи в краката на мъжа. Той се наведе и го взе.

— Благодаря! — извика Харлан и го пъхна в задния джоб на панталона си.

— Портфейлът му — рече Дот. — Забравил си е портфейла.

— Защо изобщо го е вадил?

— Може да е изпаднал, когато се е събул набързо — предположи Дот. — А може вътре да е имало нещо, което да му трябва. Нещо, което мъжете често носят в портфейла си.

— О.

— Значи цялата история е точно каквато изглеждаше. Тя го е забърсала, довела го е вкъщи и после го е изпратила да си ходи. Заспивай.

— Вече се разсъних.

— Какво сънуваше между другото?

— Колекцията си от марки.

— Ти я сънуваш?

— Очевидно.

— Е, сигурно можеш да се унесеш, докато броиш марки, изхвърчащи от пощенски пликове. Тя вероятно вече си е легнала, а той се прибира у дома. Защо не му е разрешила да остане през нощта?

— Откъде да знам?

— Просто водя разговор, Келър. Ние сме единствените будни хора на земята в този час и реших, че можем да си поговорим. Мислех…

— Не сме единствените будни хора.